Лира Литературно-рекламна Агенция
Нарине Абгарян е ново име в литературата, но вече се наложи успешно. Едва ли има човек, който да не е чул за „Три ябълки паднаха от небето“. Романът „Хората, които са винаги с мен“ вади лични моменти от бита й в Армения – една от най-древните цивилизации в света, за да покаже как традициите дават утеха на различни поколения от размирния карабахски район.
В Берд, градче, чието име означава „крепост“, витае спомена за стара родова травма, издигната до знак за мъченичество на цял народ. Едва на осем месеца си отива дете без вина за случващото се през вековете. Неговата смърт става проекция и мотив за съпричастност към съдба, която може да сполети всеки, независимо от епохата. Най-лесно паметта се връща у дома, тоест в детството. Затова Нарине Абгарян избира малка общност, сплотена около кухнята, в градината, на улицата – места, наситени с национален колорит и чувство за реалност.
Хората там са склонни да трият мъката чрез мълчание или пестеливо общуване върху най-необходимото, а то обезличава, капсулира ги до такава степен, че те съществуват подобно на марионетки – взаимнозаменяеми, хрисими и ефирни до безплътност, в наложени граници, прибрани под стряхата на фолклора, в красиви, но тъжни обреди, вкопчени в играчките си или в отмората на готвенето. Затова думите в текста звучат като библейски притчи, а действията на героите приличат на ритуален танц.
Жените са устойчивия стожер на тази книга, те преливат от един образ в друг, от крехка възраст до преклонна старост – същинско було от аромати и цветове, всеки следващ по-дъхав, по-топъл и по-нежен от предишния. Читателят се лута, докато им запомни имената или се ориентрира в сложната плетеница отношения помежду им, но дърпан от изкусната нишка на стила, накрая намества сюжета.
Зад завесата остава факта, че Армения е първата държава в света, в която християнството става официална религия. Част от причините за постоянния й конфликт с Азербейджан, послужил за фон и на тази книга. Но заглавието „Хората, които са винаги с мен“ говори повече за близостта, отколкото за разделението.
Все пак посланието му е двусмислено – както една майка приспива своя разум, за да не полудее от загубата на детето си, така и светът затваря очи пред явната болка на милиони хора. Сред тях са арменците – жертва на най-страшния геноцид в началото на XX в. Споменава го също Орхан Памук, заради което едва не влиза в затвора. Тук драмата е приглушена и се спотайва зад тихо съзерцание на миналото, а сред многото цитати, които тепърва ще бъдат споделяни, този е категоричен:
„Оваким провеждаше един от обичайните си, но напълно безплодни диалози със своята тъща. Защо безплодни ли – ами защото от тях нямаше никаква полза, в крайна сметка всеки си оставаше със своето мнение.
– В кой век живеем, Тамар? – възмущаваше се Оваким.
– В който трябва – отвърна Тамар и лисна водата в кофата върху огъня“
Людмила Еленкова
