Лира Литературно-рекламна Агенция
Тежеше ми притеснението дали съм добър писател, казва той
„Извън обхват“ е една от книгите, които ще сложат отпечатъка си върху тази 2024-а. При това авторът ѝ Евгени Черепов създава четиво, което сякаш е провокация към съвременния ни свят – средата в романа е аналогова, телефоните мълчат, така че настава време да се погледнем в очите… Онова, което произлиза от този сблъсък, ще ви изненада, поне по страниците на „Извън обхват“. И изведнъж ни се иска и ние да имаме своята хижа „Светлина“, в която да срещнем толкова варианти на живота и на себе си.
Самият Евгени Черепов прави дебюта си през 2012-а, когато излиза романът му „Добавено лято“. Оттогава насам животът му е изпъстрен с какво ли не – включително награда за млад учител на община Стара Загора. Обмислена и грижливо написана, сега „Извън обхват“ го връща под светлините на литературните прожектори.
За отличения с наградата „Перото“ роман, но и за енергията, която кара Евгени Черепов да пише, си говорим в това интервю
– „Извън обхват“ излиза 12 години след дебюта Ви – тежеше ли Ви тази пауза, докато го създавахте?
– Много уместен въпрос.
Да. Първо, тежеше ми, че не пиша. Или че пиша твърде рядко. Литературата е нещо, което ме е съпътствало през целия ми живот, макар до 30-35-годишна възраст да не съм се занимавал професионално с нея. В по-ранни години съм възприемал четенето на романи като удобно стоящо на ръка разстояние бягство. И ако при четенето се отпускаш в свят, създаден от друг човек, при писането сам създаваш света, така че да е по-уютен за собствената ти личност. А кой не обича да му е уютно. Второ, тежаха ми притесненията дали ще се справя достатъчно добре с писане, прекъсвано от толкова дълги паузи. Не трябваше да личи разликата от седем-осем години между различните глави в романа – стилът, атмосферата, разбиранията и начинът на говорене на героите – всичко това трябваше да следя внимателно дали е хомогенно. Трето, тежеше ми притеснението дали съм добър писател. Огромната вътрешна енергия, която чувствам у себе си, когато съм в писателски режим, можеше да е измамна – свидетели сме колко неможещи да пеят хора се явяват на телевизонни кастинги за певчески предавания. През изминалите над 10 години картината на българското книгоиздаване се измени доста, появиха се много нови имена, а старите натрупаха още опит. В това време аз се занимавах с математика, охранителна дейност, разтоварване на тирове с мотокар или разнос на пратки из половин България – нормално е да ми се появят притеснения за качествата ми на писател. Оказа се обаче, че този житейски опит не само не пречи, ами е и доста силен генератор на художествени сюжети и персонажи.
– На всичко отгоре „синдромът на втория роман“ при Вас е с обратен знак… Имаше ли момент, в който усетихте, че нещата се получават истински добре?
– В това отношение усещанията ми бяха като люлка – увереността и удовлетворението при завършването на някоя част се редуваха със съмнения дали е достатъчно добра. Накрая хем знаех какво съм направил, колко време съм обмислял конструкцията на сюжета и вплетените вътре идеи, както и изпълнението на тази конструкция до най-дребните логически и художествени детайли, хем пък не бях сигурен дали съм успял да бъда на истински добро ниво. Има много здрави сгради, които обаче не са естетически издържани. Има много красиви сгради, които обаче при най-лекото земетресение пропадат. Хем силно се надявах и вярвах, че съм построил приемлив литературен дом и за обикновени, и за по-професионални читатели, хем пък веднага се сривах в съмнения, че именно заради това няма да се хареса на никого. Но аз не съм действал по този начин, за да угодя на всички, а за да угодя на себе си – на своите читателски предпочитания, на своите житейски виждания. При писането най-напред угаждаш на себе си, после се оглеждаш за съмишленици. Радвам се, че романът намери съмишленици сред читателите. И съм признателен, че по-умни и повече чели от мен хора го оцениха.
– Когато затвориш някъде група хора, ситуацията обикновено излиза от контрол – независимо дали ще е локдаун, или роман на Агата Кристи. Изкушаваше ли Ви такава възможност в „Извън обхват“?
– Не. Изобщо. Не и в хижа с прозрачното си откъм намерения име „Светлина“. Даже се изкушавах от точно обратното – ама хич пък нищо да не се случва. Да не вплитам напрежението от заплашителната реалност, която се качва горе в планината; да не влитам с шантав цветен хеликоптер, криволичещ шумно и ненамясто в тази тиха идилия; да оставя пушката от първо действие да си остане на стената и в трето – да няма изстрели и последствията от тях. Но тогава нямаше да изпълня сградата по предварителния ѝ архитектурен план (художествената рамка на първото и последното изречение в романа например си я имах още от самото започване на писането). И за да приключа със строителната метафора – конструктивните и архитектурни чертежи на този литературен дом бях разчертал и следвах от самото начало. Разликите идваха от довършителните работи – какви материали ще се ползват и дали смесването им от различни видове строителство, от различни жанрове, няма да предизвика естетическа съпротива у обитаващите.
– Книгата Ви успокоява по един необикновен начин с представата, че може да направим равносметка, да се пречистим от отношения, минало, емоции… Това ли е отговорът Ви на съвремието ни?
– Да може човек да си прави равносметка, е ключово за вътрешния му мир. Дори и съвремието да предлага едно напълно хармонично общуване между хората, с достатъчно време да обърнем внимание на всичките си социални нужди, достатъчно бавност да обозрем всички промени в заобикалящия ни свят, някои от които се случват и неусетно, достатъчна защита от всякакви токсични отношения, дори в такова мечтано идилично съвремие вътрешната хармония у нас пак може да липсва. Затова обратното е важно – дори и в най-хаотичното всекидневие, предлагащо нови и нови изпитания всеки ден, да успяваме да сме в мир с вътрешния си свят. Няма по-ценно от това. Равносметката за мащаба на сега вълнуващите ни емоции на фона на вечните универсални въпроси, които терзаят човечеството, е може би един от ключовете за постигане на така ценния вътрешен покой.
Наградата може би промени общото ми състояние относно заниманията с литература – даде ми така нужната увереност да опитвам по своя си начин
– Аналогов всъщност често се използва и като старомоден, извън времето си… Как гледате на себе си, дете на каква епоха сте?
– Ами май като дете на всички епохи, което си няма своя. Не знам защо си мисля, че милениалите дълго време си кротувахме в сянката на постулатите на управляващото света поколение Х. Бяхме възпитани в уважение към възрастните. В бившия Източен блок по инерцията на тоталитаризма преди 89-а си бяхме свикнали да се подчиняваме на авторитети, дори те да ни вредят, после се научихме да оцеляваме през 90-те и първите 10 години на новото хилядолетие. Сега, когато ние сме в зрялата си сила, поколението Z ясно заявява претенциите си, че светът е нов и предишните поколения трудно се ориентират в него. Че не се интересува от някогашни авторитети и то е авторитетът в своята си епоха. Това донякъде го казвам и на шега, копирайки междупоколенческите закачки на героите в „Извън обхват“. Аз лично чувствам точно обратното – уча се и от предишните, и от следващите поколения. Което, ако си позволя обичайната грешка при обобщения, би трябвало да означава какво – че съм от поколение медиатор, което може пък да се окаже най-адаптивното в този преход от аналогов към дигитален свят. Тук нарочно правя тази усмихната проява на самочувствие – май то е това, което най-много ни липсва спрямо съседните поколения.
– А как привличате вниманието на учениците си, колко думи са Ви нужни, та да се взрат във Вас?
– Няма универсални рецепти. Ако в един клас проработи една стратегия, в друг може да остане изобщо незабелязана. И думата „стратегия“ не е точна, защото в повечето случаи действам интуитивно. Когато се получи, се радвам и се зареждам, за да съм подготвен за неминуемите часове, когато на учениците въобще не им е до училище, т.е. и до мен. Помня свои такива ученически моменти. Помня и че не е било лично срещу учителите – дори и в часове на преподаватели, които съм харесвал, понякога на тийнейджърския ми, трептящ от различни емоции взор, хич не му е било до тях. Често си го припомням сега, като съм от другата страна, не бързам да се сърдя за липса на внимание.
– Промени ли нещо наградата „Перото“, появиха ли се във Вас през тези няколко седмици след нея някакви нови планове или изкушения?
– Не, те са отпреди това. Изкушението да започна веднага нов роман, защото го имам от в главата си, отпреди да завърша настоящия, плановете около макрорамката му, записването на отделни хрумки, които могат да се впишат добре при развиването на идеята, на героите и въобще на романовия свят – това латентно си дреме у мен от доста време. Наградата може би промени общото ми състояние относно заниманията с литература – даде ми така нужната увереност да опитвам по своя си начин, по своя си път, даде ми енергия и вдъхновение, но също така ме натовари и със задължение. Признанието задължава следващия път да опиташ да си по-добър от сега, за да не разочароваш хората, които са ти се доверили.
– Обичате ли да се връщате към вече написаното? Някои автори не крият, че редактират „онлайн“ всичко свое…
– Ами аз май съм мързелив като писател :), защото нямам кой знае колко обемно творчество. Не ми е важно да съм постоянно актуален с нова книга на всеки две години, да кажем. А ако съм мързелив за новото писане, какво остава да редактирам вече публикуваните си текстове. Обичам да се връщам към тях, за да си припомня дадено настроение, което съм уловил за себе си в конкретния текст или от някакво спонтанно любопитство как съм подходил някога си по дадена тема. Нямам изграден обществен образ, който да намествам с годините през погледа на новата си версия като човек, на новата си опитност. Но разбирам защо това би било важно за писатели тип общественици, за публицисти.
– Имате ли си свое място като хижа „Светлина“ – някъде, където си давате пауза?
– Дал съм си сметка, че може да съм от аналогово израсналите поколения, но в сравнение с допреди 10 години, да кажем, сега и аз по-трудно се концентрирам да чета дълъг текст. Та художествената литература е такова място – за паузи от онлайн света, в който сега живеем. А иначе – има една хижа на Витоша, която обичаме да посещаваме с приятели. Там даже си оставям телефона в стаята, за да съм изцяло в аналогов режим.
– Мнозина избират дума, която да характеризира отиващата си година. Коя ще е Вашата?
– Ще ми е трудно само с една дума. Може би „пауза“. Пауза извън обхвата на всички притеснения, които живеенето ни предлага. Доста паузи извън обичайното ми всекидневие успя да ми предложи „Извън обхват“ през тази година.
– Благодарим – с пожелание скоро да ни отведете в нов сюжет!
– – Аз благодаря за вниманието! Някога едно от първите интервюта въобще в живота ми беше именно за Lira.bg.
