Лира Литературно-рекламна Агенция
Разговор с една сърдечна варненка
На задната корица на мемоарната ù книга „Откровенията на един Шинорик“ четем мнение на Мария Лалева, която казва: „Като красива арменска огърлица е тази книга – нанизани са малки шлифовани перли от случки, спомени, човеци, емоции, болки, прошки. Като уханна арменска гозба е – не устояваш на аромата на думите и дори да разпознаеш съставките и подправките, оставаш с усещането, че само Шинорик може да я приготви така енергично и със замах, но с лекотата на голямата душа, с онази арменската мярка за смях и любов, житейска философия и мъдрост, които галят сърцето“.
Към нейната точна оценка аз ще добавя впечатлението си от лекото и приятелско общуване с варненката Нора Ардашева, която неволно сравних с Нарине Абгарян, заради хумора и отзивчивостта.
-Госпожо Ардашева, заглавието ви е достатъчно интригуващо – „Откровенията на един Шинорик“, а когато прочетох и че се казвате Шинорик, просто си представих в какви ситуации попада жена с такова име. Ще ни разкажете ли поне една?
-О да, с голямо удоволствие! Описала съм подробно някои от тях в книгата, но сега ще ви разкажа друга случка. Когато кандидатствах в една от варненските гимназии в онези мои невръстни години, които за жалост останаха далеч в спомените ми, се паднах в девическа паралелка. Изключително много се изненадах, когато новите ми съученички ме избягваха внимателно в първите няколко дена. Не съм свикнала аз на отхвърляне и реших да разнищя ситуацията.
Оказа се, че като са отишли да проверят дали са приети и в коя паралелка са се паднали, стигайки до моето име са отдъхнали, че са в смесена, с момчета, и си тръгнали. Като се появявам аз на 15 – ти септември в класа и разбират кой е причината за объркването, е трябвало да мине известно време за да ми простят. Естествено, че след това често се смеехме над тези спомени. А и те така ми казваха: „Нашият Шинорик“.
С това историята с името ми не приключва, защото след завършване на гимназията получих и повиквателна за казармата. Беше доста конфузна ситуация. И за мен и за донаборната комисия.
-Книгата ви е откровена, не само защото е пълна със спомени, за кого я написахте?
-Може и да ви изненадам, но аз съм си егоист и много рядко правя нещо за някой друг, ако не го искам и не съм сигурна, че трябва. И в този ход на мисли, явно съм писала тези откровения през годините за собствено удоволствие. Чуствах, че се заражда хубава история и не ми оставаше нищо друго, освен да седна и да я опиша. Фейсбук е полезен в това отношение. Чрез него стигаш до много хора, които не са в твоето обкръжение. Така ме забеляза и моята издателка – блогърката Мария Пеева, и се свърза с мен.
-Имате очарователна професия – гравьор! Бихте ли гравирали върху сувенир някоя от арменските поговорки, с които започвате всеки разказ за живота си? Или вече сте го правили?
-Да започвам всяка глава с арменска поговорка или популярен израз, който е свързан с историята, е идея на Мария. Оказа се много добра. Бих я гравирала с огромно удоволствие за мои приятели и близки. Това също е прекрасна идея. Имам една тетрадка с примерни текстове за улеснение на клиентите и сега ще прибавя и тези от книгата там. Сигурна съм, че ще се харесат. Ето за това обичам комуникациите.
Може би тук е мястото да си призная, че в откровенията си аз съзнателно бягах от арменското. Мислех си, че никой не се интересува от неизвестни и сравнително чужди личности и драми. След един дълъг разговор с издателката и редакторката на книгата, се убедих, че за читателите е много по-интересно да научат повече арменски истории, защото са различни, запомнящи се, изстрадани и пълни с екзотични емоции. Не знам защо съм се дърпала толкова.
-Хареса ми един абзац от вашите „Откровения“ и ще си позволя да го цитирам, защото искам повече хора да го видят – „Прочетох „Атлас изправи рамене“ на Айн Ранд. Тази жена, ако я познаваха арменците, в национален идеолог щяха да я превърнат, повярвайте. Нищо че е еврейка, ще го преглътнем“. Вие сериозно ли?
-Аз съм сериозна, да. Естествено, че е само мое мнение. Както и намигване към вечното дерби между евреи и арменци.
Това, което изживявахме ние, арменците (както и всички други трудолюбиви и напредничави в областта си хора) по време на социализма, принуждавайки се да крием доходи и благосъстояние, спечелено честно с труда на двете си ръце, беше много тежко. Много често у дома идваха на обиск в малките часове на нощта, а някои от златарите и леярите дори ги арестуваха. За хора честни и работливи това не беше никак лесно за преглъщане.
Но, нямаше как. Ако се сещате, по него време всички трябваше да бъдем еднакво бедни. Трябваше да работим в предприятия, където доходите се разпределяха между всички в бригадата. Не се ли разказва точно за това в романа на Ранд?
-В тази връзка, коя е най-мъчителната ви история, за какво ви беше трудно да пишете и все пак го направихте?
-Най-най-страшното от всичко в живота на хората от моя род е съдбата на баба Йенова и дядо Вахан. Реални участници в геноцида срещу арменците през 1915 година.
Постарах се да не наблягам много на това, но не можеш да вървиш напред, ако не си преодолял миналото. Както и болката. От смъртта, от загубата, от раздялата. Това е памет, която е просмукана в кръвта на всеки арменец. Най-вероятно за това умеем да се смеем над всичко и да преодоляваме с лекота трудностите, защото в корените ни е закодирана болката и силата да я приемем.
-За най-веселото няма да ви питам, защото в книгата е пълно с такива, но моля, направете се на „Радио Ереван“ и ни кажете хубав арменски виц 
-Един арменец емигрирал в САЩ и доста се замогнал. Приятелите му разбрали, че продавал пуканки пред някаква банка и това се оказало доходоносна професия.
Веднъж пред въпросния пуканкаджия, да го наречем Крикор, се появил ухиления му приятел Гарабед, с какво мислите? С молба за заем, естествено.
-Оооо, с удоволствие, но не мога, приятелю Гарабед- отвърнал Крикор – С банката съм сключил договор, по силата на който аз нямам право да давам заеми, а те нямат право да продават пуканки
Разговора води: Людмила Еленкова
снимки: личен архив на авторката
