Лира Литературно-рекламна Агенция
Едно живо и умно интервю с интересен събеседник
Той е Петър Голийски – доцент в секция „Арменистика и кавказология“, катедра „Класически изток“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, с докторска дисертация на тема „Ономастични и лексикални аспекти на арменското етническо присъствие в българските земи през Средновековието“, автор на книги и статии в областта на историята и митологията на дунавските и волжките българи, и на народите от района на Кавказ и Средна Азия. Сега говорим за романите му за деца „Елизабет и тайната на живата вода“ и „Елизабет и тронът на Медния град“, в които хем важи правилото „имало едно време“, хем имат напълно съвременна и както се оказа реална героиня – „дяволитото ангелче Бети“, на които са посветени.
-Г-н Голийски, как университетски преподавател като вас, човек с научни интереси и сериозни академични изследвания, написа детско фентъзи?
-От малък обичам да чета приказки, в частност вълшебни приказки, и увлечението към чудното и загадъчното никога не ме напускало. На „стари години“ дори като че ли започнах да се връщам към тях, откривайки, че те действат успокояващо и отпускащо, особено ако си имал тежък ден. В приказките е съхранена някаква простичка чистота, която днес сме изгубили.
Идеята да пропиша детско фентъзи ми хрумна през 2018 г., докато гледах един от филмите за Хари Потър. През цялото време обстановката, поведението на героите, сюжетът и дори храната ми чуждееше. И тогава си рекох – „Петре, ти защо не опиташ да напишеш нещо, което да е предназначено за българските деца, с мотиви и сюжет, които да са им близки, които да им са им в кръвта?“ Оставих идеята да отлежи и да се напълни с плът скелетът ù. През есента на 2018 г. се захванах с писане. В резултат се появи „Елизабет и тайната на Живата вода“, в която твърдо съм се придържал към принципа всички мотиви от фолкора и митологията, използвани от мен, да са български, балкански, източноевропейски или от Кавказ, Средна и Предна Азия. Нищо западно от Будапеща! Същият принцип съм спазил и в „Елизабет и тронът на Медния град“.
В рамките на шегата ще отбележа, че изглежда и други хора са гледали по същото време „Хари Потър“, защото през следващите 2-3 години на българския пазар се излязоха няколко детско-юношески фентъзи заглавия, специално ориентирани към българските млади читатели, а не елементарно изпапагалствани от западни образци. Тоест още неколцина събратя по перо са доловили липсата на подобен род четива у нас. Което е много хубаво.
Между другото, аз чета фентъзи много рядко. Правя го или с цел да видя как би трябвало да се пише фентъзи, или как не би трябвало да се пише. Повече второто.
-Значи и на вас са ви били нужни учители?
-Как се създава атмосфера и усещане за напрежение или спокойствие съм се учил от Толкин, Морис Дрюон и Астрид Линдгрен. От първия разбрах, че хубавите описания на природа, пейзажи, интериор са много важни. Нищо че днес масово авторите ги пропускат като ненужна дреболия. От Дрюон, нищо че той не пише фентъзи, научих, че понякога един детайл (например изпусната сред пълна тишина на пода метална лъжица) могат да създадат неочаквано добър ефект. Астрид Линдгрен пък ми показа, че една хубава история обикновено е простичко разказана.
-Разбрах, че героинята ви Елизабет реално съществува. Пак в рамките на шегата – вие чувствахте ли се като Луис Карол, който е бил преподавател по математика в Оксфорд, когато срещнал истинската Алиса?
-За аналогията с Луис Карол не се бях сещал. По-скоро се чувствам като Клайв Стейпълз Луис, в чиято поредица за Нарния главната героиня е племенницата му Луси.
Да, Елизабет, или Бети, е реално дете. Тя е първообраз на Елизабет от „Елизабет и тайната на Живата вода“ и от „Елизабет и тронът на Медния град“. Истинската Елизабет е дъщеря на моя много близка приятелка. Сега тя е почти на 11 години, а когато започнах да пиша, беше на 7. В книгите обаче малко я „състарих“ до 9 години, защото седемгодишно дете не би успяло да се справи със всичките опасности и приключения, с които са изпълнени вълшебните светове.
Истинската Бети буквално е расла пред очите ми. Носил съм я на ръце и на конче, играл съм с нея, пели сме песнички. Като поотрасна, майка ù започна редовно да ни пуска само двамата на кино и за други забавления в близкия мол. Така че с истинската Елизабет имаме много силна връзка. За нея съм нещо като още един вуйчо, а аз гледам на нея като на племенница и изобщо като на мое дете. Впрочем точно като неин вуйчо аз се появявам за малко в първата глава на „Елизабет и тронът на Медния град“. Двамата с Елизабет откриваме загадъчния „Ръкопис на Константин“, с който започва историята.
-Детето как реагигра на това, че влиза във фентъзи сюжет?
Когато ù съобщих, че пиша книга, в която тя е главната героиня, Бети възкликна – „Лъжеш ме!“. Заявих, че казвам самата истина и че тя ще бъде нарисувана на корицата. Елизабет се позарадва, но скоро забрави за книгата. Мисля, че истински ми повярва едва когато „Елизабет и тайната на Живата вода“ вече минаваше през финална редакция. Когато книгата излезе през октомври 2020 г., тя не могла да изчака да получи екземпляр с посвещение от мен. Вместо това отишли с майка си до книжарницата и купили една бройка. Щастливата Бети подскачала с книгата в ръка и я показвала на съвсем непознати хора с думите „Вижте, вижте, това на корицата съм аз!!!“
Е, после имаше и някои забележки по текста от рода на „ти защо си издал това или онова за мен, сега цяла България ще ми се смее“. Но до сръдня не се стигна. Все пак съм „нейният Пешо“…
-Да четем последователно, или отделно „Елизабет и тайната на Живата вода“ и „Елизабет и тронът на медния град“?
-Всяка от двете книги е отделна история, които обаче са свързани. Разбира се, няма страшно, ако някой започне с „Елизабет и тронът на Медния град“. Винаги може да се върне след това на първата, за да разбере по-добре движещите мотиви на главната героиня и на нейният спътник, водач и верен приятел Боян. За него май пропуснахме да споменем. Боян няма първообраз от реалния живот и е изцяло измислен герой. Той е на 11 години, живее в Света на Живата вода и без неговата смелост, сила и опит Елизабет никога не би се справила по пътя си към Съботната планина и към Медния град.
-Медният град също не е съвсем измислица, нали? И той е построен на действителни факти.
-Медният град е резултат от желанието ми да експериментирам допълнително, прибягвайки до мотиви от реални писмени извори от Средновековието. Съществува един византийски разказ от IX век, който описва най-свещеното място, магическия център на езическа България, като медно гумно или меден харман за вършеене на жито. При мен това медно гумно се превърна в Меден град, в който се намира Медният храм. Идеята за Медния храм пък се роди благодарение на един арабски автор от X век, който пише, че преди възхода на исляма в Азия имало 7 древни велики храма – един бил в Арабия, друг в Ирак, трети в Персия, четвърти в Средна Азия, пети в Китай и т.н. Четейки го, ми хрумна мисълта, че вероятно те са построени в някаква мрежа, по някаква система, чиято логика отдавна е забравена. Така се появи моят Меден храм, който обаче е компютърен механизъм, построен преди 1 милион години от Наблюдателите, тоест змейовете. Наблюдателите (змейовете) са инженерите, владеещите тайни знания и върхови технологии помощници на древната ефирна раса на арвардите, създала и стотици хиляди години покровителствала човешкия род. По техния замисъл Медният храм управлява мрежа от общо 7 храма, разпростряла се сред звездите и предпазваща вълшебните светове от злото, идващо от Самбалут, света на злия Ирбис
-Провокира ме едно изречение от книгата ви – „Елизабет от опит знаеше, че вълшебните светове не са безопасни места.“ Интересно, защо?
-Допреди 100-200 години за живеещия на село българин светът след залез слънце се е превръщал във
враждебно и опасно място. Мръкне ли, той се изпълва с демонични и свръхестествени създания, повечето от които при първа възможност биха навредили на човека: самодиви, нави, гундураци, тени, топяци, плътеници и всякакви други „дихания“. В първата книга Елизабет и Боян се сблъскват с гнева на самодивите и острите зъби и нокти на навите, а във втората ги преследват гундурите на Ковача и тените от Астрономическата кула. Тези създания с някои промени съм заел директно от българския фолклор. Има и такива, като Ковача и Събирача на сенки, които съм „сглобявал“ от елементи от демонологията и фолклора на Евразия, които съдържат някои общи представи за физическия облик на злото, стигащи чак до палеолита.
-Завършили сте „Арменистика и кавказология“ в Софийския университет и сте доцент в същата специалност в катедра „Класически Изток“ в СУ. Мнозина едва ли знаят за съществуването на такава дисциплина. Вие как се насочихте към нея?
-През 1995 г. бях приет в нея и в специалност „Икономика на транспорта“ в УНСС. Реших, че по-добре да бъда първи в нова специалност, отколкото последен в стара.
-До конфликта в Украйна любителите на алтернативна история търсеха българските си корени в Кавказ, сега тази нишка поизтъня. Според науката, каква е истината?
-Всъщност любителите на алтернативната история твърдят, че българите сме траки или траките са българи (вече и аз не мога да им следя лъкатушенията), че винаги сме били на Балканите, а гърците са чернокожи пришълци от Африка и били присвоили „великата тракийска култура“, обявявайки я за своя. Сред академичните среди, към които и аз принадлежа, тези изследователи са известни под ироничното име „блогови или блогърски историци“, взимани насериозно единствено в интернет.
Истината е, че сред професионалните учени (а не блоговите) вече съществува консесус, основан на данни от писмените извори, археологията и дори генетиката, че преди да дойдем на Балканите, ние сме били около Кавказ за един период от поне 500 години, а може би и повече. А около Кавказ идваме от Средна Азия. Няма основания да се срамуваме от корените си. Това, че някой се чувства неудобно, че по кавказка линия сме трети или четвърти братовчеди с чеченците, е лично негов проблем и въпрос на недостатъчно национално и лично самочувствие.
Разговора води: Людмила Еленкова
снимките са предоставени от автора, със съгласието на майката на Бети
