Лира Литературно-рекламна Агенция
За мен е чест книгата ми да е Изборът на книжарите, казва писателят
„Градинарят и смъртта“ оглави една толкова обичана анкета – всяка година книжарите на „Хеликон“ избират книги, които са ги докоснали и впечатлили и които според тях ще се превърнат във визитка на поредните 12 месеца, поредния малък кръговрат в животите ни. Книгата на Георги Господинов – първа, след като „Времеубежище“ спечели и Международния „Букър“, е и една от най-продаваните във веригата книжарници от излизането си в края на лятото. Точно в деня, когато беше обявен Изборът на книжарите, Георги Господинов стана носител и на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Затова си говорим в това интервю за наградата, която му е най-скъпа – и за ароматите в градината наесен… За това колко боли понякога да пишеш
– Книжарите са по-различни читатели – те са разтоварили книгата, подредили са я… забърсали от прах. А накрая и прочели, може би на крак, обслужвайки през деня клиенти. Оценка за какво е изборът им според Вас?
– Като дете исках да работя в библиотека или в книжарница, виждах се заобиколен от книги. И досега смятам, че това е една от най-хубавите професии. За мен е чест и вълнение книгата ми да бъде изборът на тези най-близо до книгите хора.
– „Градинарят и смъртта“ отприщи много лични истории. Почти всяко мнение за книгата е съпроводено от нещо преживяно. Очаквахте ли тя да събуди толкова тъга?
– Книгата отключи много лични и преживени истории. Не бих го нарекъл тъга, защото когато се осмелим да разказваме такива неща, минаваме отвъд тъгата. Нямах никакви очаквания, когато писах книгата, просто исках да разкажа своя опит с тази гранична зона на смъртта. Но в голяма степен това е и книга за живота, за онова, което никога не си отива. И за градините, които оставяме след себе си. И за бащите ни, разбира се, тези Атласи на нашето детство.
– Всъщност писането лекува ли от болка, помага ли да свалите маска, с която вече се чувствате неудобно?
– Не съм сигурен, че лекува. Писането създава памет, вкарва в история този неизговорим опит от гранични ситуации като смъртта или самотата. Когато разказваме, придаваме форма на дълбоката безформена болка. Това може би не лекува, но утешава и придава смисъл. Какво повече можем да искаме.
– Как покълва семенцето на една история? Какви грижи полагате, та да се облече с думи?
– Вероятно има някаква ботаника на писането. От нас се иска да сме градинари в градината с истории. Да окопаваме тази градина, да се потрудим, да поливаме и плевим, да си говорим с нея, знам от баща ми колко важно е това и да оставим дървото на историите да налее плодовете си. Това е от нас, останалото не е наша работа.
– А радват ли Ви още наградите – или са горчиви понякога? Обикновено вървят с много очаквания…
– Най-хубавите награди не ги обявяват никъде. Едно писмо от млад човек, който казва, че чел книгата в една далечна библиотека и се криел да не видят, че плаче. Думи на друг млад човек, че книгата му е помогнала да преживее първата година далеч от дома си. Един приятел ми писа, че след като прочел книгата, веднага се качил на колата и отишъл при баща си да го прегърне. Такива неща ме радват.
– Притежавате таланта да изказвате елегантно нещата, които вълнуват мнозина, но сякаш напоследък не достигат думи да опишем реалността. Мълчанието опасно ли е?
– Вярвам в разказването на истории особено за нещата, които премълчаваме. Но също така понякога се боя от начина по който употребяваме думите, безмилостно и безразборно. Трябва да има някаква екология в говоренето. Не понасям хора, които нараняват, особено с думи, и изпитват удоволствие от това.
Трябва да има някаква екология в говоренето. Не понасям хора, които нараняват, особено с думи, и изпитват удоволствие от това
– Сякаш и онзи референдум за времето от страниците на „Времеубежище“ се е състоял, без да разберем… Как гледате на сцени като тези пред Народния театър?
– Да, сякаш се е състоял или се провежда непрекъснато. Отвратителни и недопустими са тези сцени пред Народния театър. Те само показват колко лесно могат да бъдат поведени и подведени хора, колко лесно можеш да тръгнеш да биеш някой по неясни причини и да насочиш гнева към други хора. Това, което се случи, изглежда като репетиция за нещо по-страшно. Във „Времеубежище“ има и подобна сцена с блъскането и свалените очила на един интелектуалец. Да се насъскват хора срещу хора е едно от най-ужасните неща.
– Накрая, какви са ароматите на градината сега, наесен? Казват, че всеки от тях също събужда нещо преживяно, някакъв спомен…
– На дюли, които падат и гният, на есенни листа, с тънкия мирис на нещо, което си отива, но ще се върне пак. На круши, които стоят горе на един бюфет. Последното е само спомен.
– От сърце благодарим!
