Начало / Любопитно / „Аз бях секретар на Сталин“ от Борис Бажанов (откъс)

„Аз бях секретар на Сталин“ от Борис Бажанов (откъс)

В орготдела. Устав на партията

След няколко дни редакцията на списание „Советское строителство“ поиска от Каганович уводна статия. Каганович отговори, че няма време да я напише. Не беше вярно. Работата е в това, че макар способен и енергичен, Каганович беше напълно неграмотен. Обущар по професия, никога не получил някакво образование, пишеше с груби граматични грешки, а да пише литературно изобщо не умееше. Понеже секретарствах на съвещанието, редакцията се обърна към мен. Обещах, че ще опитам.
Спомняйки си какво каза Каганович, го изложих под формата на статия. Тъй като беше ясно, че всички мисли в нея не са мои, а на Каганович, отидох при него и казах: „Другарю Каганович, ето вашата статия за съветското строителство. Записах това, което казахте на съвещанието.“ Каганович го прочете и беше учуден: „Действително, това е всичко, което казах, но как хубаво е изложено.“ Отговорих, че изложеното е напълно второстепенна работа, но мислите са негови и на него му трябва само да подпише статията и да я прати на списанието. Поради неподготвеност Каганович се притесняваше: „Но нали вие сте написали това, не съм аз?“ Убедих го, макар и трудно, че просто съм написал статията за него, за да му спестя време. Статията беше напечатана. Трябваше да се види колко горд беше Каганович – това беше „неговата“ първа статия. Той я показваше на всички.
Това произшествие имаше последствия. В края на март – началото на април се проведе поредният конгрес на партията. Аз, както и много други млади сътрудници на Орготдела, бяхме пратени за техническа работа в помощ на секретариата на конгреса. На конгреса се образуваха ред комисии – мандатна, редакционна и др. Оглавяваха ги стари партийни бради – членове на ЦК и видни работници по места, но работата се вършеше от млади сътрудници от апарата на ЦК. В частност в редакционната комисия, където ме изпратиха, работата ставаше така: ораторът говори на конгреса, стенографка записва речта и след като прочете стенограмата, я диктува на машинописка. Този първи текст е пълен с грешки – стенографката много неща не е разбрала, много не е дочула, нещо не е могла да запише. Но към всеки оратор е прикрепен сътрудник от редакционната комисия, който е задължен внимателно да изслуша речта. Той извършва първите корекции, давайки на текста почти окончателен вид. След това на оратора му остава само да направи незначителни поправки и така се спестява неговото време.
Политическият отчет на ЦК направи (за последен път) Ленин. Появи се въпросът на кого от сътрудниците да се поръча да слуша и да коригира. Каганович каза: „На другарят Бажанов, той ще се справи отлично.“ Така и беше решено.
Трибуната на конгреса се издига на метър и половина над пода. На трибуната е президиумът на конгреса. Отдясно (като се застане с лице към залата) в края на трибуната има катедра, зад която застава ораторът. На катедрата са и неговите помощни листа – в ранната съветска практика докладите никога не се пишеха предварително. Те се импровизираха. Най-много докладчикът да има върху лист кратък план и някакви цифри и цитати. Пред катедрата към залата се спуска стълбичка – по нея се качваха и слизаха ораторите от трибуната в залата. Тъй като по време на доклада на Ленин никой не може да се качва на трибуната, аз седях на края на стълбата на метър от Ленин. Така бях сигурен, че всичко ще чуя добре.
По време на доклада придворният фотограф (струва ми се беше Оцуп) правеше снимки. Ленин не можеше да търпи по време на доклад да го снимат за кино. Това му пречеше и прекъсваше мисълта му. Той едва се съгласи за двете задължителни официални фотографии. Фотографът го снима отляво – тогава в дълбочина неясно се виждаше президиумът. След това го снима отдясно – вижда се само Ленин и зад него е ъгълът на залата. Но и на двете снимки пред Ленин съм аз.
Тези снимки често се печатаха във вестниците: „Владимир Илич говори за последен път на конгрес на партията“, „Едно от последните публични изказвания на другаря Ленин“. До 1928 г. фигурирах винаги заедно с Ленин. През 1928 г. избягах зад граница. В Париж скоро видях, дали във в-к „Правда“, или във в-к „Известия“, познатата фотография: Владимир Илич прави последен политически доклад на конгрес на партията. Но мен вече ме нямаше. Очевидно Сталин се бе разпоредил да изчезна от фотографията.
През пролетта на 1922 г. постепенно навлизах в работата, но повече учех. Наблюдателният пункт беше много добър и бързо се ориентирах в основните процеси в живота на страната и на партията. Някои подробности понякога говореха повече от продължително изучаване. Малко си спомням за този ХІ конгрес на партията (1922), на който присъствах, но ясно помня изказването на Томски, член на Политбюро и ръководител на профсъюзите. Той каза: „Упрекват ни зад граница, че при нас режимът е еднопартиен. Това не е вярно. При нас има много партии. Но за разлика от чужбина, при нас една партия е на власт, а останалите са в затвора.“ Присъстващите отговориха с бурни аплодисменти.
(Дали си е спомнил Томски това изказване 14 години по-късно, когато пред него се е отворила вратата на сталинския затвор? Във всеки случай той се застреля, нежелаейки да пристъпи прага му.)
Справедливостта изисква да отбележа, че в този момент имах доверие в своите вождове: щом останалите партии са в затвора, значи така трябва и така е по-добре.
През април-май същата година си дадох сметка как се развива властта. Очевидно беше, че властта все повече се съсредоточава в ръцете на партията, в ръцете на апарата на партията. В очите ми се открои едно важно обстоятелство. Организационните форми на работа на партията и на нейния апарат, които определят ефективността на работата, бяха формулирани в нейния устав. Но уставът на партията основно имаше вида, който беше приет през 1903 г. Осмата партийна конференция през 1919 г. внесе няколко боязливи изменения, но като цяло уставът, който беше пригоден за нелегалните дореволюционни времена, беше изцяло неподходящ за партия, която се намира на власт. Той прекалено стесняваше работата на партията и не даваше нужните ясни и точни формулировки.
Започнах работа и съставих проект за нов партиен устав. Преработих устава основно. Като проверих всичко, напечатах на пишеща машина два паралелни текста на устава, вляво – старият, вдясно – новият, като подчертах всички изменени места на стария и новите места на моя текст.
С този документ се явих при Каганович. Неговият секретар Балашов ми каза, че другарят Каганович е много зает и не приема никого. Настоявах:
– Все пак докладвай. Кажи му, че идвам по много важна работа.
– Е, каква пък толкова важна работа може да има при теб – настояваше Балашов.
– Все пак докладвай. Няма да си отида, докато не докладваш.
Балашов докладва. Каганович ме прие.
– Другарю Бажанов, много съм зает. Само три минутки – каква е работата?
– Работата е в това, другарю Каганович, че съм Ви донесъл проект за нов устав на партията.
Каганович наистина беше учуден от дързостта ми.
– На колко години сте, другарю Бажанов?
– На двадесет и две.
– А от колко години сте в партията?
– От три.
– А известно ли ви е, че през 1903 г. нашата партия се раздели на болшевики и меншевики тъкмо по въпроса за редакцията на първа точка на устава?
– Известно ми е.
– И въпреки това се осмелявате да предложите нов устав на партията?
– Осмелявам се.
– По какви причини?
– Много прости. Уставът е крайно остарял, подходящ е за партия в нелегалност. Никак не отговаря на живота на партия, която е на власт. Не Ј дава необходимите форми за работа и за развитие.
– Е, покажете.
Каганович прочете първата и втората точка на старата редакция и на новата, помисли.
– Това сам ли написахте?
– Сам.
Поиска обяснения. Дадох обяснения. След няколко минути показалата се на вратата глава на Балашов напомни, че има хора, на които е обещан прием, а е дошло и време за някакво важно съвещание. Каганович го отпрати:
– Много съм зает. Никого не приемам. Заседанието да се отложи за утре.
Около два чàса Каганович чете, любуваше се и обмисляше моя устав, търсейки обяснения и оправдания на моите формулировки. Когато всичко свърши, въздъхна и каза:
– Е, сварихте каша, другарю Бажанов.
След това взе телефонната слушалка и попита Молотов дали може да го види по важна работа (Молотов по това време беше втори секретар на ЦК).
– Ако не е за дълго, идвайте.
– Да тръгваме, другарю Бажанов.
– Ето – каза Каганович, влизайки при Молотов, – този младеж предлага ни повече, ни по-малко нов устав на партията.
Молотов също беше смутен.
– А знае ли той, че през 1903 г…
– Да, знае.
– И въпреки това?…
– И въпреки това.Четох го.
– И как го намирате?
– Намирам го за отличен.
– Покажете ми го.
С Молотов се случи същото. В продължение на два часа проектът за устав се оглежда по точки. Аз давах обяснения, Молотов любопитстваше:
– Това сам ли написахте?
– Сам.
– Нищо не можем да направим – каза Молотов, когато дойде до края на проекта, – освен да идем при Сталин.
На Сталин също бях представен като млад безумец, който се осмелява да мести достопочтената и неприкосновена светиня – устава. След същите ритуални въпроси – на колко години съм, зная ли, че през 1903 г…, и след обяснения за причините, поради които предлагам уставът да се преработи, отново се пристъпи към четене и обсъждане на проекта. Рано или късно трябваше да дойде и въпросът на Сталин: „И това вие сам ли сте написали?“ Но сега последва и друг въпрос: „Представяте ли си какво развитие на работата на партията и на нейния живот предвижда вашият текст?“ Моят отговор беше, че много добре си представям и формулирам това развитие така и така. Работата беше там, че моят устав ставаше сериозно оръжие на партийния апарат за задържане на властта. Сталин разбра това. Аз също.
Краят беше своеобразен. Сталин взе телефона. „Владимир Илич? На телефона е Сталин. Владимир Илич, ние тук в ЦК стигнахме до убеждение, че уставът на партията е остарял и не отговаря на новите условия за работа на партията. При стария партията е в нелегалност, а сега партията е на власт и т.н.“ Владимир Илич видимо се съгласява. „Ето така – каза Сталин, – мислейки за това, разработихме проект за нов устав на партията, който искаме да предложим.“ Ленин се съгласява и казва, че този въпрос трябва да се внесе на най-близкото заседание на Политбюро.
Политбюро по принцип се съгласи и предаде въпроса за предварителна разработка в Оргбюро. На 19 май 1922 г. Оргбюро създаде „Комисия за преглед на устава“. Председател беше Молотов и в нея влизаха Каганович и неговите заместници Лисицин и Охлопков и аз като секретар.
Оттогава за около година бях в орбитата на Молотов.
С устава се занимавах около два месеца. Проектът беше разпратен до местните организации със запитване за мнение, а в началото на август беше свикана Общоруска партийна конференция за приемане на новия устав. Конференцията продължи 3–4 дни. Молотов докладва проекта, делегатите се изказваха. Накрая беше избрана редакционна комисия под председателството на Молотов, в която влязоха Каганович, някои ръководители на местни организации, като Микоян (по това време той беше секретар на Югоизточното бюро на ЦК) и аз като член и секретар на комисията. Отредактирахме и комисията утвърди окончателно новия устав (формално той беше утвърден по-късно от ЦК).

„Аз бях секретар на Сталин“ тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

PeterMayBarryAward

Непоискан роман на Питър Мей се превърна в бестселър

Писателят удари десетката с „Карантина” Когато някой писател прибере неиздадените си романи в чекмеджето, обикновено …