Начало / Критика / Психологическа проникновеност на преживяното

Психологическа проникновеност на преживяното

Владимир ИГНАТОВ

След романа „По тънка нишка вървя” (2005) пред българския читател се предоставя нова възможност за преоткриване и съпреживяване на художествения свят на Славчо Донков. Този път чрез сборника, обединяващ три разказа и една повест под общото заглавие „Метличини очи”. И двете книги дължат своята поява на сестрата на покойния писател – Магдалена Донкова, – която щедро предоставя неговите ръкописи, за да се осъществят като нееднозначно, многопланово и разнопосочно художествено явление в най-новата българска белетристика. Прецизният подбор на текстовете и съставителството на книгата са дело на Елена Бърдарова, Георги Михалков и проф. Здравко Чолаков – автор и на проникновения предговор, в който личният спомен, документално-достоверното представяне на събитията и критико-оценъчното полагане на неиздаваните досега творби на Славчо Донков в контекста на цялостното му творчество се намират в особен синтез.

Четирите произведения – „Пътят, пътят към тревите небесни, или записки за дървета”, „Сватба”, едноименното „Метличини очи” и „Бялата лястовица”, – образуват една плътна мрежа от междутекстови обвързвания, като съставят наситено смислово пространство, което се разгръща в различни посоки на привличане и отблъскване. Това прави тези творби не само идейно и мотивно близки, но и спомага за тяхното изграждане като продуктивен естетически концепт, който дава основания за своеобразни съотнасяния спрямо ранни сборници с разкази и повести като „Лятото на последните щъркели” (1977) и „Високи пясъци” (1986). Прав е проф. З. Чолаков, когато настоява в предговора за смислово натоварения „мост от асоциации”, който е възможен между Славчо Донков и класѝка Елин Пелин. Общи моменти, които са обусловени не единствено от географската, локалната принадлежност в търсенията на двамата писатели (нека не пропуснем да напомним, че Донков е родом от с. Кумарица, Нови Искър), а преди всичко от достиженията в сферата на духа, тръгвайки от „едно начало, което е прекалено трезво и земно, за да даде тласък за създаване на ярки художествени ценности”.

В „Метличини очи” Славчо Донков се проявява като находчив пейзажист, автор с подчертан афинитет към съзерцателност и силна предразположеност към дълбоко чувствено преживяване на природата. Затова и толкова болезнено приема суетата на делничното, драмата на отчуждението, абсурдността и изчерпаността на човешкото битие. Корелативните отношения човек-природа в една или друга степен на символно-конотативна нюансираност присъстват и в четирите творби. За писателя разбирането на пряко зримия, заобикалящия природен свят функционира като идентификационен определител – означава заявяване на собствено присъствие и себенамиране. В тази смислова линия се разгръща и образът на героя от „Пътят, пътят към тревите небесни, или записки за дървета”. Неговите нагласи и светогледни позиции най-точно изразяват изведената идея: „А много често мисълта за някое дърво е започнала да доминира над останалото, възприемал съм го като грижа, като радост, като безкрайно безпокойство. Движа се към него. Между нас няма пространства. То е второто ми аз. Казали сме си всичко. Ето колко голяма полза можеш да имаш от такава странност. И все пак не бива да не си призная: в дървото съзирам своето очебиещо присъствие” (подч. мое – В.И.). Склонният към самовглъбеност и умозрителност съзерцател прозира същността на „естествения” и „цялостен” свят, непреходността на природата, пътя към „лазура”, висините и безбрежността, към което препраща и изведената титрологична конструкция на разказа. Усещайки природния свят като нещо разбираемо и близко, като „изразител на вечното”, героят на Славчо Донков напълно осъзнава накърнеността на връзката между него и човека, което е видяно като екзистенциален абсурд. Това предопределя интроспективното му взиране в себе си и в смисъла на битието в един подчертано мистико-философски унес: „Откъде идем, къде отиваме, каква е целта ни тук на земята – не питах, не търсех отговора. (….) Идваш, за да се възвръщаш. Малък е кръгът на плътта. Оставиш ли й се, няма накъде да се отправиш по-нататък”.

„Пътят, пътят към тревите небесни, или записки за дървета” предлага оригинална трактовка на проблема човек-природа, който доминиращият дескриптивен първоличен наратив разгръща богато нюансирано и последователно в контекста на интимно-изповедното ревизиране на значимото в живота и на психологическата проникновеност на преживяното.

Разказът „Бялата лястовица” стои най-близо до идейно-тематичната линия, подета от „Пътят, пътят към тревите небесни, или записки за дървета”. Това е най-метафоричната творба в сборника, която въплъщава представата за полета на съкровените копнежи и надежди, за свободата и волността на духа. Представа, намерила израз чрез великолепно изведения образ на митичната птица. В символния потенциал на произведението присъствието на бялата лястовица корелира с идеята за необичайното, неординерното, което променя улегналия ход на живота, като рязко противостои на познатото и общоприетото. Присъствие, което освобождава от реалното, задава други перспективи пред човека, провокира преосмислянето и реорганизирането на своето еднозначно, до болка ясно съществувание. В тази смислова линия се разгръща и епизодът с вперените нагоре към небесната шир очи на страдалците, в които „имаше нещо възхитително и свещено”. Диренето на упование и надежда в птицата сред събралото се множество става предпоставка за извеждането на една от ключовите идеи в разказа – „за да помагаш, трябва да си повече воля, отколкото сърце”. В художествения свят на „Бялата лястовица” ясно се поставя въпросът кое е по-важно в живота – способността за осъществяване на стремежите или чувственото съпреживяване, като преимуществено се настоява на първото. Подобно своеобразен нравствен императив звучат думите „Не съчувствието, волята е истинската дарба”. Така възприемана, бялата лястовица придобива особен статут. Преобръща се установеният ред в природния и човешкия свят. Чрез присъщата в изграждането образа на птицата персонификация недвусмислено се упоменава, че „това води до недоразумения”, до „неспособност за нормално общуване”, тъй като „аз съм изгубила основното си предназначение – да изтребвам насекоми”, „аз играя ролята на упование”. В това отношение финалът на разказа е знаков със своята символно-конотативна натовареност. Смъртта на лястовицата пряко се свързва със загубването на определена  зададена посока, с липсата на ориентир, с трансформирането на света на хармонията и надеждата в пространство на хаоса и екзистенциалната неудовлетвореност („Оказваше се, че да живееш в свят, измислен от тебе, означаваше изоставеният да негодува.”). Такава развръзка  основателно би породила отделни читателски асоциации и препратки към емблематични произведения от българската литература с анималистични мотиви – „Смъртта на една птица” на Емилиян Станев и особено „Нежната спирала” на Йордан Радичков. Близостта помежду им може да се търси на различни нива, но силно продуктивен се оказва символно обагреният конотативен пласт. Подобно на авторите на посочените творби, и Славчо Донков се съсредоточава върху конкретното събитие – простреляната птица, – откъдето подчертава духовните измерения на случилото се и тъжната равносметка за нарушената хармония между човека и природата. За това свидетелстват и семантично натоварените образи в края и на трите разказа – малкият труп на птицата, плувнал неподвижно в зеленикавата вода, небесната червена сълза и нежните кръгове и спирали на душата, както и накацалите лястовици върху далекопровода – черни като при траур.

Повестта „Сватба” заема средищно място в сборника не само поради жанровата си различност, но и с оглед разнопосочността на концепиращата гледна точка, която поставя. От наблюденията над универсалното и общозначимото в живота, обект на художествена интерпретация в предходните разглеждани произведения, тук Славчо Донков се фокусира върху специфично-частното – хаоса и тлението на дома, но и на индивидуалното човешко битие, драмите в семейно-родовия кръг, които предопределят угнетителните усещания за изчерпаност, самота и неустойчивост, личната равносметка и опитите за изход от ситуацията на кризис. Творбата започва с паратекст – цитат от Евангелието на Йоан. Думите на Христос към самарянката „Петима мъже си имала и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж” могат да се възприемат като своеобразен семантичен ключ за разбирането образа и действените прояви на дъщерята на фотографа. Героинята въплъщава мъчителното търсене на път към себе си и към Другия. Нейното присъствие е подчинено на неудовлетвореността и краха на надеждите, от една страна, и на измамната и на практика несъстояла се празничност, от друга. В първия случай тази идея пряко кореспондира с мотива за болестта, която блокира жизнения потенциал на човека и нарушава естествения ход на живота (болният й съпруг, когото тя напуска). Мотив, чието функционално обвързване с усещането за вина е експлицитно заявено. Силният „сърдечен недоимък”, който пресича взаимоотношенията, всъщност и обуславя направения избор („…когато мъжът става по-отчужден, по-смутен, по-безпощаден, по-себичен, на жената нищо не й остава, освен да си тръгне”). Наред с това, наблюдавайки лицата на младоженците в края на повестта, дъщерята на фотографа изразява своето убеждение, че мълчаливото вглеждане навътре в себе си е необходимост, за да може да се промени нещо отвън. Обратите в личната й съдба я принуждават да прозре още една истина – за силата на жената. Сила, състояща се в търпението и тихото упорство. Чуждата сватба за героинята е повод за равносметка и саморефлексия, за осъзнаване илюзорността и несъстоятелността на поривите към щастие (проваленият й брак, невъзможността за единение с Горан). Така, молейки се между преживяното от нея и онова, което очаква младите, да има безкрайна разлика, не й остава друго, освен възвръщането към привичното и делничното.

Темата за болестта, която прекъсва спокойното и хармонично съществуване и осъжда хората на страх и отчуждение, намира интересна реализация и в разказа „Метличини очи”. Лудостта на завърналия се брат е смисловият център на творбата, който гради нейната архитектоника и около който се разгръща същинското повествование. Присъствието на героя в дома определя тоталния разпад на човешкото, а на съществуването в това микропространство се придават най-отблъскващи и демонични проявления, които водят до преобръщането на семейно-родовия космос и изваждането му от неговия естествен ритъм. Братът  е странник, който регламентира особен тип чувственост, изисква нови стратегии за пребиваване от страна на другия, близкия (в случая сестрата) в екзистенциално неуютната ситуация на принудително съжителство. Той е роднина, към когото се изпитва оправдан смут в чувствата – едновременно обич и тревога, привързаност и ужас („Той погубва мен, а може би аз него или сами се погубваме. Как се стигна дотук – да не си вярваме. Това, че сме под един покрив, повече ни разделя, отколкото да ни приближи. Не сме готови за такъв живот, не сме готови, а той е единственият, който имаме.”). Необходимо е да се отбележи, че към персонажната двойка, включваща сестрата и брата и играеща съществена роля в концептуалното изграждане на разказа, трябва да се отнесе със своя силно изразен метафоричен пласт на функциониране и образът на очите. Ако в единия случай в тях се оглеждат страхът и тегобата на заобикалящото и пряко зримото, то в другия – те събират небесната синева, устремени към неясното и необозримото, „очи на спасител”.

Сборникът „Метличини очи” на Славчо Донков е своеобразна книга с автентичен поглед и дълбоко взиране в непреходно-универсалното. Книга, в която се активизират многопосочни вътретекстови връзки, разкриващи определени устойчиви художествени търсения на писателя, намерили особена семантична плътност и нюансираност в отделните произведения. И редом с това – подчертаващи стремленията на душата към един „невъзпрепятстван ход, простор и свобода”.

Прочетете още

215939_b

Сборник със знакови текстове на Ориана Фалачи

Ключовите събития от повратната в съвременната световна история 1968 година, видяни през погледа на известната …

Един коментар

  1. Магдалена Донкова

    Г-н Игнатов,
    Много благадаря за това как сте усетил брат ми!!! Малко хора могат да разберат неговата дълбока мисъл. Моя колежка още 70-те години каза: „Ако мисли така както пише животът му е ад.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *