Начало / Автори / Днес е рожденият ден на Екатерина Йосифова

Днес е рожденият ден на Екатерина Йосифова

Днес, 4 юни, е рожденият ден на поетесата Екатерина Йосифова. Родена е през 1941 г. в Кюстендил. Завършила е руска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е като учителка, журналистка, драматург.

Нейни стихове са превеждани на руски, английски, унгарски, италиански, немски, полски, словашки и др. езици.

Автор е на книгите „Късо пътуване” (1969), „Нощем иде вятър” (1972), „Посвещение” (1979), „Къща в полето (1983), „Имена” (1984), „Ненужно поведение” (1993), „Малко стихотворения” (1998), „Нищо ново. 100 Стихотворения” (2001), „Нагоре надолу” (2004) и др.

Носител е Годишната награда за поезия на Съюза на българските писатели (1984, 1994), наградата на Сдружението на българските писатели за най-добра книга на годината (1998) и Наградата „Иван Николов“ за цялостно творчество (1999), награда „Христо Г. Данов“ в категория Поезия за стихосбирката й „Нагоре надолу“.

Предлагаме ви литературната анкета на Николай Трайков с Екатерина Йосифова, публикувана на ebox.nbu.bg

Какво бихте разказали за своите млади години в литературата, в литературния живот?
–    Ники, хайде да направим още в началото една уговорка: ако очакваш горе-долу обективно говорене за така наречения литературен живот, аз не съм човекът, който ти трябва. Години наред, важни за мене години, имах само няколко “литературни” контакти, по-скоро просто приятелски. Живеех си в провинцията,  литературата бяха книгите, не някакъв специален начин на живот. И така?

 И така може. Интересува ме връзката между литературния и обикновения живот.
–    Обикновен, необикновен. Добре, де.
Това, което нарече “млади години в литературата”, просто го нямаше за мене. Дори и по време на следването: в края на третия семестър родих дъщеря си, до завършването – не на семестъра, а на цялото следване – тя си беше с мене, разнасях я по ясли. Два пъти – два за цялото следване – отидох на литературно четене и още два – в кръжока на Гошо Черняков, познавахме се от „Родна реч”, отпърво все ме викаше, после престана, и той, и всички. Вероятно ме бяха „отписали”.
Само до кръжоци ми беше: в квартирата нямаше топла вода, печката беше на дърва, памперси не съществуваха.
Но съм благодарна, че така се случи: за “литературния” човек, особено за съвсем младия, “литературен живот” е четенето. Поглъщане, удоволствие, пълнота, влияния,  себеосъзнаване… Всичко. Никакви липси.
Така че вървяха си младите години нормално, с литература и с другото, заедно. Не са се разделяли.
Детето не пречи, каквото и да казват. Когато е съвсем малко, доста спи, а после свиква да те гледа с книга. Сигурно и аз така съм свиквала с четенето на родителите ми, те са ме отглеждали при подобни условия. Един изпит не съм отложила. Не се хваля с това, не беше кой знае какво, само с езикознанието при Дуриданов видях зор и малко с латинския.
Разбира се, познанствата с хора, които са на твоята възраст и имат същите интереси, са важни. Познавах неколцина, знаех, че ги има. За друго питай тези, които се срещаха помежду си.
След завършването отивах в София рядко, работех, имах вече две малки деца, не можех да се откъсна за повече. Но и не изпитвах особена нужда. Всъщност, добре ми беше, както си живеех: май усещах вече, че това, което ме ограничаваше, което ме задържаше там – жителството, известно време “разпределението”, но на първо място близките, домът, сигурната помощ – много повече ми даваше, отколкото ме ощетяваше. Удобно беше, всякак. Помагаше да си благосклонен към себе си: казваш си, че се „правиш” сам, че живееш живота си според себе си. Нищо че и двете твърдения не са много верни. Но помагаше.
Като се замисля сега, повечето добри поети бяха от неголеми градове или от села. Там тече друго време. Не си под напрежение заради контакти, изяви някакви, не се правиш на нещо, за да участваш в нещо. Просто си живееш. И си четеш. И запомняш, и когато си сам, понякога повтаряш наум чужди стихове, които са те поразили, ти ги откриваш и те те вкарват в нещо, водят те… После, ако ти стиска, произнасяш наум или на глас своите собствени. Приближаваш се до нещо или не се приближаваш – общо взето се „правиш”. Това ставаше още в ученическите години. И продължи. И продължава, колкото и откъм твоята възраст да ти се вижда странно. Продължава.
За другия “литературен живот”, официалния, се знае: регламентиран, йерархичен. Няма отношение към нищо важно. Не го следиш.
Но не знаеш нищо и за неофициалния. Точно когато идвах да следвам, се беше самоубил Пеньо Пенев. Пита ме някой – аз нищо не знам, не съм чула.
Такова едно време. Лично време.

 Кажете повече за ученическите години, когато сте започнали да публикувате и преди това.
–    Първа отличничка бях, представи си. Не че учех, просто отдавна бях изчела всичко вкъщи. Не само художествена литература, ами например астрономия, физика – популяризаторски книжки, целите поредици, стари учебници даже. Още докато бях в отделенията. Не знам колко ми е разбирала главата, но каквото хванех, четях докрай. “Ана Каренина”, “Възкресение” прочетох на около десет. “Ла гарсон”, минаваше за порно. Списания. Книги за изкуство, с репродукции. Анатомия. Като идваха други деца вкъщи, се шашваха: ама тия голите дават ли ти да ги гледаш?
Слава Богу, нямаше телевизия, нашите вечер четяха, аз какво да правя?
Много по-късно си дадох сметка колко невероятно е било, какъв късмет. Никой вкъщи  никога не е казал “Тази книга още не е за детето”. Да чете, нещо ще разбере, сега или после.
Това дотук го казах като един от начините да станеш “литературен човек”. Независимо дали ще пропишеш, или не, ти вече си такъв, завинаги. Помня също, със сигурност: от много малка, още като започнах да чета сама, книжките с приказки не ми бяха интересни.
Толкова за “преди това”, сега за “писането”.
Всъщност измислянето на стихчета, подражателни, разбира се – мислила съм вероятно, че така трябва – ще да е започнало някъде на пет-шест години. После в училище видях, че мога така да впечатлявам деца и учители; но не и родителите си. Никога не ме похвалиха. Така че съвсем навреме разбрах, че тия “стихотворения” са нищо. Почнах да различавам и да запомням истинските. Благодарна съм – не знам на кого – за спецификата на паметта си, от едно-две прочитания запомням стихотворение. Но пък и в училище тогава се учеше много наизуст, не само български, но и руски, френски, много от тях още помня. Опитай да подхвърлиш на някой по-възрастен, не поет, но просто образован човек, особено жени, стих от такова стихотворение и те веднага ще продължат. Изработват се някакви връзки, настройване на мозъка, знам ли. Сега в училище не се учи наизуст, но ако ме прихване да давам “съвети”, това ще бъде: да запомнят стихове. Римувани, неримувани, няма значение. Да си ги казват понякога. Помага.
Понякога.
На 16 написах няколко, които донякъде бях аз. Тогавашната аз, с разните влияния и прочее, но все пак. Преписах ги на лист от тетрадка и ги пратих в “Родна реч”. Излязоха.

Как поддържахте връзките си с приятелите извън вашия град?
–  Повечето нямахме дори телефони, говоря за стационарни, разбира се. Нямаше предварителни уговорки. Просто ти се изтъпанчва някой на гости, или ти отиваш. Като се намерите, взимате нещо пиене, нещо за ядене, ако има, и си говорите. За разни неща. И в Кюстендил, и в София, и другаде. Преспивате, където има място.
Като идвахме в София – говоря за себе си и за Биньо, но и за други “провинциалисти” –   отивахме най-често у Мишо Неделчев, той само имаше истинска къща, или по квартирите на  другите – Иван Цанев, Любо Петков… С Иван сме връстници, както и с Калин Донков, Александър Шурбанов, но с тях се запознах доста по-късно. “Поеха” ни и Атанас Лазовски, Енчо Мутафов… Даваха ни “апокрифи”. Това беше много важно. Добирахме се до текстове по най-различни начини.

Разкажете сега за Биньо – кога се запознахте, за приятелството ви и така нататък.
–     Задочно се познавахме от „Родна реч”. Запознахме се в Кюстендил – той дойде там по разпределение, икономист в завод за трикотаж. И той имаше вече две деца. Извеждахме ги из гората, Биньови живееха на улица, откъдето започваше гората. После отивахме у тях, у нас… Още не беше кръчмарският период, хубаво беше, спокойно. Макар че доста спорехме, за много неща. Например ли?… Аз съм завършила руска филология, страшно харесвах Маяковски футуриста – Биньо ми излизаше с Маяковски от учебниците, поемата за Ленин и съветския паспорт. Опитвах се да му преведа друго, но той не искаше да слуша. Той харесваше Лермонтов, аз – Пушкин. И така несъгласия чак до Левчев и Кънчев. Надговаряхме се, до изтощение, добрите ни деца отдавна спяха. Това ни беше доброто време. Започнахме да се караме истински вече по-късно… За нещата от “обикновения живот”. Например той можеше да се запие и да остави Марето и децата без хляб – нещо за мене абсолютно недопустимо.
Той си обичаше и се гордееше с децата си – но те можеха да разчитат само на Марето. Тя сама се грижеше за всичко и на работа ходеше, в същата фабрика, но като обикновена работничка. За него семейството беше нещо като съпътстващо удобство и повод за хвалене: как не, три деца. Ето това не можех да преглътна да не му натяквам. Да не устоиш на обещание към възрастен, на нещо, което си казал преди – това обижда, наранява, обезценява те, но не е докрай опасно. Но към дете – непростимо е… Ето това не просто съм го мислила, но съм знаела с цялото си същество… Патетично стана, но няма да го трием, нали говорим и за “обикновения живот”.
С Биньо сме се карали много, тоест – аз съм му крещяла за едно, той ме е подигравал за друго.
По едно време се заяждахме непрекъснато, винаги имаше за какво.
Никога – за важните неща.
Всъщност, макар че беше непоносим заядливец и досадник, когато се напие, обикновено всички, приятели, познати, случайни хора на масата, му мълчаха. Не е възможно всички да са разбирали какво е Биньо, но е факт: усещали са.

Не бяхте ли вие най-добри приятели?
– Именно. Но често се чувствах  приятелка преди всичко на Марето. На моменти той ми беше най-добрият приятел, когото исках да удуша. Най-вбесяващият.
Особено когато унижаваше огромната си гордост.
Да, бяхме. Въпреки всичко, и заедно с всичко, което изговорих дотука.
А с хората, с които общуваш “литературно”, съвсем  не е задължително да сте приятели. Не станахме близки с мнозина от тези, които споменах, които харесвам и уважавам. И не беше нужно. И обратното, имам близки приятели, които не са ми чели писанията.
Около Биньо винаги имаше тайфа от младите поети в Кюстендил. Вече не са млади. Киснеха с него в клуба и по кръчмите, правеха му услуги. Някои бяха – и са – наистина добри: Методи Джонев, Венцеслав Филипов, Георги Славчев. Тези тримата  ми бяха ученици в гимназията. Мишо Калдаръмов дойде от Сапарева Баня. И още няколко. Тях много ги болеше, че Биньо никога не им казваше нищо за техните  стихотворения – просто ги премълчаваше. А някои заслужаваха, някои много.

 Разкажете за цензурата и автоцензурата.
–    Там е въпросът, че никой не пишеше нещо такова, че да има кой знае каква нужда от цензура. И ние, тогавашните млади, наясно обаче с конюнктурата, предварително се нагаждахме. Ще сложиш едно стихотворение за родината – не става въпрос за ода за Георги Димитров или Тодор Живков, никой вече нямаше да ти поиска чак толкова, имаше си достатъчно хора за тази работа – или за някого, който си е дал живота за нещо и то си заслужава, винаги можеш да намериш такъв. Например когато се разчу, че Гевара се е отказал от министерския пост и после че е убит, спомням си колко важен стана той за нас. Не толкова със смъртта си, а с това че се е махнал от властта. Това за нас беше достатъчно. Биньо има страхотно стихотворение за Гевара. Веднъж седнахме да напишем, поотделно, разбира се, стихотворение, в което да има думите кал, смрад, жега – представяхме си джунглата, – кръв. И друг път сме правили такива занимавки, в началото, като не можехме да се съгласим един с друг за нещо и казваме: сега – стихотворение с тия думи, за двайсет минути. Или трийсет. От повечето нищо не излизаше – не успявахме, защото не го замисляхме честно художествено, както Пенчо Славейков и Яворов. Отчасти, защото решавахме да бъде римувано – а заради римата пишеш сходни глупости. Но за Гевара се получи и всеки си прибра листчето и след това си написа друг свой вариант, по-различен. После и в книги ги сложихме.
Биньо например сложи в една книга „Песен за зидарите от Риека” – едно “политическо” стихотворение, а силно. Когато немските войници вече отстъпвали, се скрили в една пещера. И местните хора зазидали входа. Като сложиш две-три такива стихотворения, книгата минава като горе-долу правилна. Някой път се случваше да напишеш съвсем  спонтанно, без “съображения”, стихотворение в такава нотка. Аз имам едно за една баба – от съседно село, – чийто син бил убит в затвора. Като отиват на посещение в затвора – тя и снахата, – им казват, че сутринта е бил обесен. Помолил като го свалят да дадат на близките му дрехите, с които бил облечен, била страхотна немотия, за да ги преправят на децата. Дали им ги. Това компромис ли е, стихотворението? Автоцензура ли е? Не, ама да или да, ама не? – може би точно това е автоцензурата. Казваш си, че не е като на оня или на тоя, които пишат оди и възхвали. Но дори това, че се питаш, че го  помисляш, означава, че не гледаш чисто на нещата. Съобразяваш се, да. Може да не е повече, отколкото сега се съобразявате с модата, с групата. Но това не оправдава, нито тогава, нито сега. Този вид автоцензура – да се съобразяваш с нещо отвън – си е заболяване, което неминуемо става хронично. Даже с майка си ако се съобразяваш в писането си, с децата си.
Но има и обратен смисъл. Сега например си правя нещо и предварително знам, че ще го публикуват, където да го дам, колкото и никакво да е. Така че при мене вече трябва да има много по-силна… автоцензура ли е? Да се самоотрязвам.
Когато чета по-младите, забелязвам ясно как се съобразяват – с модели, толкова лесно се разпознават, със съмишлениците… Докато ние вече май само със себе си. Ако напишеш слабо, нямаш оправдание.

(Със съкращения)

Книги от Екатерина Йосифова тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

ddd6b542621bb68904c090c2d5490326

Георги Дюлгеров: Аз съм за качествения зрител, който ще помни филма

Новата книга на режисьора ще бъде представена първо в Бургас „Биография на моите филми“ от …