Лира Литературно-рекламна Агенция
Говорим с младата българска авторка Камелия Панайотова
Тя е едва на 24, но името ù нашумя със стихосбирката „Човекът, който си тръгва“, която в поетична форма разисква проблемната връзка между поколенията. „Ане“ е дебют на Камелия в прозата, и тук е разгърната същата тема, с по-голяма сила. Романът описва съвременно провинциално семейство, на което не му пука, че след него във времето ще остане дете, а то, свидетел и жертва на достатъчно сцени на безхаберие, мизерия и насилие търси да припознае някой като своя майка, приятелка, общност. Не питам авторката дали това е лична история, защото ежедневието в България ни я поднася непрекъснато и вписва всеки от нас в живота на едно такова момиче. Радвам се, че хора като Камелия имат таланта и смелостта да го покажат.
– Поздравления за силния дебютен роман, Камелия! Преди да поговорим за него, нека се върнем на вашата поезия, която новата ви книга ме накара да потърся. Откога се раждат стихове в главата ви и какво провокира прехода от един жанр в друг?
– Благодаря! В трети клас написах първото си стихотворение, имаше едно дете в родния ми град, което почина от тежко заболяване, много ме разтърси тази ранна смърт. Разбира се, стихотворението, погледнато сега е пълно с клишета, но не искам да подценявам тогавашното третокласниче, може би то е било по-добър поет, отколкото съм сега. Впоследствие с годините и пубертета, започнах да си измислям римички, също безвкусни и недодялани, после се появиха ироничните училищни стихчета, с които се подигравахме на учителите в гимназията. Интересно ще е да съберем някога тези поетически пориви у учениците – да се надсмиват чрез рими. Преходът ми към прозата беше много плах и бавен. Винаги съм знаела, че искам да пиша проза и винаги съм се страхувала да започна. Но всъщност е доста банално – смелостта дойде от скука. Но какво удоволствие ми донесе писането на проза!
– Човек сякаш иска да издърпа една нишка и да разплете името „Ане“ на корицата. Разкажете ни повече за тази сполучлива идея – чия беше и веднага ли я приехте?
– Идеята е изцяло на Милена Вълнарова. Аз не участвах изобщо в създаването на корицата, всичко е напълно неин продукт. Но се влюбих веднага, щом я видях! И тук да ù благодаря! Харесва ми как различните хора влагат различни значения. Щом задава толкова въпроси и предполага толкова отговори, значи Милена си е свършила работата отлично! Както я нарече Красимир Лозанов – магесница. Великолепна Милена Вълнарова!
– Описвате една съдба, каквато имат хиляди момичета в България. Може ли да кажем, че „Ане“ е единица мярка за хората от последния четвърт век, които се развиват не благодарение на семействата си, а въпреки тях?
– Да! Ане не е конкретен човек, това не съм аз, това сме ние. Забелязвам, че тази тема нашумява, че все повече жени не се страхуват да говорят високо и силно, все повече не ни интересува ще се обидят ли тези наши майки, бащи, мъже и роднини. Такива са поезията „Втора кожа“ на Катерина Стойкова, романът „Направени от вина“ на Йоанна Елми (те излязоха доста преди моята, вдъхновили са ме, книгите им са ми дали кураж, благодаря им!), наскоро излезе и стихосбирката „Животните нямат бащи“ на Евгения Динева, която също засяга подобни теми. Сещам се и за позията на Александър Арнаудов „Биография на бездната“, която отново покрива темата с родителите, с оцеляването въпреки тях, и то от мъжка гледна точка. Ето, че и мъжете носят белезите си. Затова Ане засяга и двата пола.
– А в какъв типаж търси своята проекция Ане, или от какъв бяга?
– Ане се опитва да оздравее. Това е единственият достоен типаж, независимо мъжки или женски. Вие ще кажете дали е успяла. Но ми се ще това Ане в обществото, всички ние, които се припознаваме в нея, да бягаме от образа на жестокия, на отвратения, на неспособния да покаже съчувствие. Раните зарастват, има утеха, милост и добра дума. Така се лекуваме.
– Вие учите английска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Коя литература и от кой период ви вдъхновява за творчество – българската или западноевропейската?
– Без значение от образованието, аз съм активен читател, откакто се помня. Всяка книга ме вдъхновява. От хубавите се уча, от лошите се уча дори повече. Предпочитам съвременни автори, но може ли човек да мине без класическите? Не може! Улавям се, че се заплесвам по „европейска съвременна литература“. Най-новото ми откритие е Миленко Йергович – великолепен! Но обожавам и кубински автори, изобщо латиноамериканската литература ми е на сърце. Считам, че всеки занимаващ се с литература е редно да прочете „Преди да падне нощта“ на Рейналдо Аренас. Трудно ми е да говоря за книги без да ми отнеме от три до пет работни дни.
Разговора води: Людмила Еленкова
