Лира Литературно-рекламна Агенция
Дебютната ѝ книга е за деца, но и за възрастни
Деница завършва НАТФИЗ – с профил куклен театър, но истински открива себе си в непосредствения контакт с публиката. Печели много приятели и почитатели на стендъп сцената, като сега е едно от най-известните имена в бургаските клубове. Сама казва за своята дебютна книга с приказки, че е сбъдната дългогодишна мечта. Нагърбва се и с илюстрациите, така че нарисуваните симпатични герои по страниците пак са нейно дело! Всички те са обединени от добротата, казват издателите на „Приказки различни за животни симпатични“ – и нека всеки възприема книгата по своя начин… Като вълшебни истории за деца или пък като басни за порасналите хора.
А как се чувства Деница без микрофон, но пък творяща пред клавиатурата на своя компютър, споделя в това интервю самата тя
– Правите дебют като писател и има хора, които веднага започват да смятат рано ли е за това, или пък е късно… Как Ви хрумна да напишете книга насред другите Ваши занимания?
– Може би, както при повечето хора, минали по този път, т.нар. „решаване“ не се случи за ден или два. И аз преминах през обмисляне, страх, несигурност, пресмятане, чудене, отказване и какви ли не още леко шизофренични емоции. От години искам да направя нещо за деца. Какво да е това нещо обаче се оказа доста сложен въпрос. Хората, които работят и най-вече творят за деца, знаят колко фина и деликатна задача е това. Детският зрител, слушател, читател е искрено критичен и не прощава грешки. Той е дете само веднъж и ти, като автор или артист, нямаш право да му губиш времето! Но пък успееш ли да го завладееш, да го накараш да се усмихне и замисли, се превръща и в най-благодарния… струва си предизвикателството.
Не е тайна, че обичам да пиша. Както се казва – сила ми е! Качвайки се на сцена, всичко, което досега съм представяла и пред камерна, и пред по-широка публика, винаги е излизало първо на белия лист. Ето защо и реших да рискувам… като излея нещо на същия този лист, само че вдъхновено от живота около нас и насочено към малкия човек.
– „Приказки различни за животни симпатични“ звучи малко в духа на Недялко Йорданов – например неговите „Страшни смешки, смешни страшки“. Откъде дойде Вашето вдъхновение?
– Чак ме е яд сама на себе си, че не се сетих първа за големия Недялко Йорданов (казано с голяма усмивка). Но пък това сравнение изключително много ме ласкае. Харесвам това, което прави за децата, и то не от вчера. Макар че аз самата го оцених на една по-зряла възраст… така де, бавно втасва тестото… Всъщност в главата ми се въртеше нещо близко по стил, форма и послание до неповторимия Валери Петров и неговите „Пет приказки“. Е, аз съм много далече от този пиедестал – и все пак тези автори остават мое вдъхновение.
Заглавието буквално се пръкна ей така, заедно с още три-четири идеи. Разбира се, след написването на всички истории. Послужих си с демократичния способ – гласуване. Или по-модерно казано, събиране на лайкове. Заглавието, което събра най-висок рейтинг от няколко малки, но пък много ерудирани човеци, остана на корицата.
– Както подсказва то, всяка история е за различно животно – идентифицирате ли се с някое от тях?
– И още как!!! Аз съм слонът Миролюб! Слонът, който много обича мира и… ами, това е. Той не обича нищо друго! Голям, сив, винаги сърдит и черноглед. Главният герой в приказката „Купон със слон“, която се оказва една доста оплетена история, забъркана с добри намерения, малко пакости и много олелия. То се знае, увенчана с щастлив край и поглед в светлото бъдеще.
– Нали знаете, че като се споменат дете и книга в едно изречение, обикновено следва звучното: „Не четат!“ Кой ще Ви чете?
– М-м-м-м дам-м-м… Няма да е лесно. Не по-малко страшно е, че и родителите не четат. Макар и да не си го признават… а личният пример доказано работи. Но да не се отплесвам. Слава богу, това не е чак толкова масово проявление. Децата, които четат и имат този навик/ потребност/ разбиране, те ще вземат и ще вникнат в тази книга. Те ще я оценят. Дали ще я харесат е вече въпрос на вкус. Техните родители също… Аз искам да знам какво разбират, чувстват и харесват тези деца и бъдещи възрастни. За мен те са важните… Защото те ще са лицата на този свят. От тях ще зависи.
– Прилича ли си по нещо амплоато на стендъп актриса с това на писател? Върви ли всъщност човек да пише на прима виста и импровизирайки?
– По въображението! Без него всеки творящ човек е загубен. За да бъдеш добър и харесван комик, си служиш с въображение. Наблюдаваш живота, хиперболизираш го, осмиваш го, критикуваш (пак с усмивка, де), достигаш абсурда дори. При писателя и въобще пишещия човек е същото. Опираш се на всичко заобикалящо те и после… ами, украсяваш по свой вкус. Дали с алегории, сравнения, силно характерни, защо не пресилени и фантастични, та чак до мистични методи. Колкото до прима виста, така като се замисля, май точно тогава идват най-добрите и сладки идеи. Трябва им само малко шлифоване и… готово.
– Според една мъдрост онова, което обичаме в детството, е в сърцето ни завинаги… Какво обичате най-много днес?
– Торта! Не, сериозно… така, де, аз наистина много обичам торта, но… свободата. Онази чистата, невинната, безкористна, неизискваща и не търсеща нищо в замяна. Просто свободата да бъдеш. Това ми дават комедийните вечери, това ми дава и създаването на детски истории. Свободна съм да се смея и да разсмивам другите.
– Какво правите, когато Ви е тъжно, как развеселявате сама себе си?
– Оле-мале! Рядко съм тъжна. Направо избягвам да съм тъжна, защото натъжа ли се, ставам наистина, ама наистина много сериозно тъжна. Не си е работа. Та усетя ли и малък порив на тъга, посягам към големите имена, на световноизвестни, пък и не дотам известни комици. Те са моето лекарство, муза, пример. Припомнят ми, че когато порасна, искам да съм като тях… а това няма как да стане, ако съм тъжна.
Виждала съм много изгубени и замъглени умове на по-сериозна възраст, хвърлящи се на Шекпир, а в детските им години отсъства например Шарл Перо и Братя Грим. Това има своите последствия…
– Децата разпознават много бързо всяка неравност, всяка неискреност – защо се променят толкова много, щом пораснат?
– Хм! Сложен въпрос. Уморяват се, може би?! Уморяват се от толкова много неравност, безнаказаност и несправедливост, те просто се примиряват. Присъединяват се към другите примирени. А те така и така са повече…
– Вие самата сте родител, как избирате книги в книжарницата, опитвате ли да посочвате „правилните“?
– Оу, не мога да си позволя да бъда толкова строг съдник на правилна или неправилна книга. Поне не още. Засега с дъщеря ми се придържаме към препоръчаните творби от учебната програма, съобразени с възраст и учебен материал. Смея да твърдя, че без основите, без насоките, които се дават в училище, няма как да се продължи на по-горно ниво. Виждала съм много изгубени и замъглени умове на по-сериозна възраст, хвърлящи се на Шекспир, а в детските им години отсъства например Шарл Перо и Братя Грим. Това има своите последствия… Не по-малко важен е и личният вкус, личният избор. Защото пък насила хубост не става. Книгата трябва да е привлекателна, трябва да бъде пожелана. Съвсем естествено е да подхвърля някой пример от моето детство, но само като съвет или пожелание. Случва се да се допитваме и до приятел от нейното обкръжение. Но в крайна сметка последната дума е нейна. Понякога ме изненадва с този неин избор. Такъв пример отпреди две години бе „Патиланско царство“, не за друго, а защото дъщеря ми е фина госпожица, занимаваща се с балет и с афинитет към магични еднорози, и… изведнъж пакостливците с вечното „Драги ми Смехурко“ я грабнаха дотолкова, че кориците се удариха една в друга, от край до край, за броени дни.
– Благодаря от сърце – и дано намерите онези, които ще заобичат книгата Ви!
