“Признания“ – японски психотрилър срещу насилието в училище

03.11.2023 Критика, Ревюта, Читатели

Романът на Канае Минато – родена през 1973 в префектура Хирошима, е един от бестселърите за последните две десетилетия в Япония

Филмиран и неколкократно награждаван, „Признания“ носи световно признание на авторката. Хубаво е, че тази творба вече четем и на български, в отличния превод на Гергана Дечева (изд. „Пейпърмил Букс“). За японската публика „Признания“ не е нова книга, тя излиза през 2007 г, но за нас е новина, че Канае Минато се оказа майстор в „иямису“ – поджанр на детективския психологически роман. Стилът на „Признания“ напомня Казуо Ишигуро, със същата ритмичност и философски унес, които дава плуването по огледална повърхност, преди да се отвори бездна.

Темата е за отмъщението, за това как обикновен човек изземва функцията на правосъдието и се саморазправя с нарушителите.

Аз признавам, че началото на романа е от най-добрите в художествената литература, които изобщо съм чела. Явно е сащисало и други, защото само заради тази първа глава, наречена „Светецът“, книгата печели две престижни награди. Горещо препоръчвам момента, в който една учителка застава пред класа си, за да каже, че напуска работа. Монологът ù би бил прочувствено слово за випуска, от онези с възпитателен ефект из социалните мрежи, ако тя не обвиняваше децата в престъпление. Учениците знаят причината – четиригодишната дъщеря на учителката е намерена удавена в близкия басейн. Според полицията е нещастен случай, но реално виновни са двама от класа, които по закон не подлежат на наказание, защото са непълнолетни. Последният час на класната се оказва кошмар за тези тийнеджъри, на които тя оставя тежки думи и… заразени със СПИН бутилки мляко. Прави го хладнокръвно и спокойно.

Нататък в пет глави се разгръща буря, но и истинска панорама на съвременното японско общество, с роботизираните му навици и спящи демони. Чуваме един по един гласовете на всички, замесени в ужасяваща социална драма. Всъщност насилието ги заразява. Признанията им текат като експлодирала бомба с широк обхват и дълго действие, с необратими поражения и противоречиви чувства. Въртележката подема и читателите – възмущаваме се, осъждаме, съжаляваме. Книгата завършва така, както започва – с разтърсващ монолог на учителката, а между тях е модерното, оглушало от самота и звън на телефони семейство, с жаждата за внимание на децата, която прераства в нарцисизъм, после в агресия. От нас зависи да разчетем правилно сигналите за емоционалното им прегаряне, преди следващият луд да натисне бутона.