Лира Литературно-рекламна Агенция
Качествата ѝ искаме и за себе си
Представяме ви класическия шедьовър на Шарлот Бронте, който идва с ново издание на „Хеликон“ в превод на Емил Минчев. Ето какво витае около тази изключителна книга от самото ù раждане до днес
Началото на славата
Романът на Шарлот Бронте „Джейн Еър“ бил публикуван през 1847 г. под псевдонима Карър Бел . Тогава се появили в общ двутомник книги и на другите две сестри от талантливата фамилия Бронте, също скрити зад чужди имена. „Джейн Еър“ излязла самостоятелно и буквално взривила лондонското общество от мига, в който то започнало да я чете. Отзивите не закъснели, като някои хич не били ласкави, защото героинята изглеждала твърде дръзка за времето си. Впрочем издателите посъветвали Шарлот Бронте, която лично не познавали, да добави под заглавието, че това е автобиография. Дали са го направили от страх или за реклама, факт е, че интересът се засилил, защото хората повярвали в реалността на историята. Естествено, започнали догадки, кой всъщност е авторът – мъж или жена. Повечето залагали на мъжко авторство, нямало как жена да пише по този начин и да демонстрира отношение към брака през 19 в.
„Грозното патенце“, „Пепеляшка“, или?…
Съдбата на Джейн Еър удивлява поколения наред и за героинята се говори като за жив човек с крайни мнения – от „горкото момиче, заслужава да е щастливо“ до „как мъжете се връзват на такива“. Защото виждаме сираче, останало без родители и захвърлено от единствената му леля в пансион, за да ù се махне от главата. От самото начало пътя на Джейн е неравен и всичко, което ù се случва, е ужасно несправедливо. В приюта лишенията и тормоза са не по-малки от къщата на проклетите ù роднини, но за сметка на това, Джейн получава прекрасно образование и става гувернантка. В мрачния и загадъчен дом, в който после започва работа, тя намира любовта на живота си – мистър Рочестър. Той идва и си отива когато пожелае и явно е от мъжете, които обсебват жените докрай. Джейн минава през целия спектър на чувства, които може да си представи човек – от пълен възход и безметежно щастие до тотално унижение, измама и бедност.
Кипящите емоции от романа се стоварили върху Уилям Текери
В личността на Джейн Еър има качества, които хората биха искали да намерят в себе си, но не им стиска да проявят характер. Тя е невзрачно създание, ала с чисто сърце обича веднъж и завинаги. Трудното детство я е направило психолог по душа, затова читателите, непознали мизерия и отчаяние, искрено ù се възхищават. От съвсем малка Джейн Еър показва твърди принципи и морал, но и бунт и инат, които напомнят Беки Шарп от „Панаир на суетата“ . Знае се, че самият Уилям Текери изказал комплименти на Шарлот Бронте за нейната героиня. Благодарна за това, авторката му посветила второто издание на книгата. А обществото подело мълва, провокирана от сюжета. В него мистър Рочестър криел от Джейн, че в имението живее и лудата му законна съпруга, пък писателят Текери имал сходен проблем вкъщи… И се почнало – затова значи той оценил високо творбата на Бронте, о, тръпката на прочутия творец е… някаква… хм, гувернантка?! Не било вярно, но в салоните на Лондон слухът плъзнал като епидемия, Шарлот Бронте изпаднала в отчаяние, Текери побеснял.
Социалната роля на Джейн Еър
Преди съвременната англоезична литература да превърне интелигентната слугиня в човек с непроявени способности, по времето на романа „Джейн Еър“ длъжността гувернантка реално издигнала жената на ново стъпало. Дори бедни момичета от пансионите се оказвали по-образовани от своите господарки, чийто деца трябвало да възпитават. Любопитна прослойка са раслите в социални институции девойки, които можели професионално да свирят, пеят и танцуват, говорели езици и владеели етикета на общуване, защото именно те полагат основите на висшето образование за жените в престижни университети като Оксфорд и Кеймбридж. Дотогава гувернантките били напълно беззащитни и нямали никакви права, с тях често злоупотребявали и после ги изхвърляли на улицата.
Романът на Шарлот Бронте днес
Всяка епоха чете класическите произведения по свой начин, затова асоциациите, оценките и коментарите са всевъзможни. Най-трогателното сравнение, което аз чух и не би ми хрумнало е, че книгата прилича на „Чучулигата“ от Решат Нури. Повечето хора нареждат Джейн Еър до „момичетата“ на Джейн Остин, Луиза Мей Олкът и други пишещи дами, търсейки психологически мотив зад поведението на героините им. Да не забравяме – все пак те са малки камъчета от голямата рамка на Викторианската епоха. Тогава да се обречеш до живот на женен мъж, който си играе с чувствата ти, е било въпрос на смелост, донякъде наивност, но и безизходица.
А може би просто всички сме подвластни на едни и същи дяволи, заради които толкова харесваме „Джейн Еър“
