Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
„Поезия“ от Пол Елюар е в книжарниците в превод на Силвия Вагенщайн
Според поета символист Пол Валери идеалът за поетически превод е последният да предизвиква „с други средства сходно въздействие“. И ако добрият превод никога не е копие на оригинала, а негово преображение, постигащо ефект, сходен с този на оригиналния текст, можете да си представите каква вещина се изисква от преводачите на другия гениален Пол на френската поезия, Пол Елюар, чието творчество е неудържим поток от образи, чувства и настроения. Той не просто революционизира употребата на поетическия инструментариум, характерен за европейската поезия на XX век. Елюар ниже стихове така, сякаш музицира − негови произведения са вдъхновявали композитори като Франсис Пуленк и Жорж Орик, а художникът Марк Шагал създава офорт по стихотворението „Влюбената“, посветено на Гала – музата, изпепелила душата му…
Изящният сборник с поезия от Елюар, излязъл с логото на „Колибри“ през февруари т.г., няма амбицията да компенсира липсите в предходни издания. Той представлява по-скоро лична антология на Силвия Вагенщайн, чието дело е конгениалният превод. Тя е и автор на предговора, чийто замисъл е да запознае читателя с намеренията на изданието и да го въведе в художествения контекст и духа на времето, родили един от всепризнатите европейски поети – с всичките му превъплъщения, душевни кризи, безпътици и възкресения. По думите на преводачката Елюар създава своя неповторима поетика, уповавайки се на естетиката на сюрреализма: „Смисълът на тази поезия е тясно обвързан с формата, която дори е смислообразуваща. Елюар извършва покушение срещу прозодията и римата и на мястото на пълните рими, които са налице, но не доминират, той прилага полуримата, асонанса, алитерацията и други помощни средства от поетическия арсенал.“
Това обяснява безподобното, на места парадоксално звучене, което изисква „широкоскроена“ рецепция, фина чувствителност и съзнание за богатството от изразни средства на поетическото изкуство. Още повече че тук е съхранена и типографията на оригиналните творби. При Елюар думите често имат двояко значение, заглавията му са заредени с двусмислия и експресивни вътрешни противоречия. Той владее до съвършенство „изкуството да бъде нещастен“, неговата истинска голгота е, че „умира, без да умира“… В цикъла „Повторения“ (1922), създаден съвместно с Макс Ернст, се проявява стремежът му към накъсаност и елиптичност. Тук за първи път Елюар загърбва препинателните знаци, като се изключат точките в края на строфите и стихотворенията. Още един любопитен факт − в сборника „Непосредственият живот“ от 1932 г. е поместено стихотворението „Почти ненакърнена“ със знаковите два стиха „Сбогом скръб/Здравей тъга“, пропити с меланхолия заради раздялата с една любов, но и със сподавен копнеж по любовта, която покълва. Вторият стих дава заглавието на прочутия роман на Франсоаз Саган „Добър ден, тъга“.
Настоящото българско издание предлага екстракт от 14 поетически книги на Елюар. Включени са и творби, които препращат към политическата и социалната му ангажираност, а при него тя винаги се мери с вярност към истината. Бележките в края, отново заслуга на Силвия Вагенщайн, информират читателя за появата на всяко от подбраните стихотворения, освен това са ценен ключ към цялата палитра от лингвистично-стилистични експерименти на Елюар, белязани от неизменната езикова пестеливост и умението му да създава лапидарна, същевременно непрекъсвана поезия…
Именно Poésie Ininterrompue е озаглавен сборникът от 1946 г. с портрет на Нуш, псевдоним на обаятелната Мария Бенц, на заглавната страница. („Животът ми без нея би бил невъзможен“ – казва за новата си спътница Елюар през 1935 г.) Едноименната лирическа поема изповед за изминатия път, от която тук са включени началните 30 стиха, поетът посвещава на „онези, които ще прочетат тези страници погрешно, и на онези, на които тe няма да се харесат“. Както казва близкият му приятел и съмишленик от времето на Съпротивата Жак Гошрон, за Елюар непрекъснатост не е празна дума − за него тя е начин на изразяване, но и начин на съществуване.
Последният поетически сборник на Пол Елюар носи заглавие „Фениксът“ (1951) и е посветен на третата му жена – Доминик Льомор. Книгата е съпроводена с осемнайсет рисунки на Валантин Юго. Откъм обмен на творчески импулси особено плодотворно се оказва иприятелството на Елюар с Пикасо. И ако „Герника“ вдъхновява поета да напише поемата „Победата на Герника“, обръщайки се към художника с думите „Държиш пламък между пръстите си и рисуваш като пожар“, то след запознанството си с произведенията в това изискано томче можем уверено да кажем, че самият поет твори така, сякаш в гърдите му дреме пожар, способен периодично да го изтръгва от хаоса и да го връща към изначалната му същност.
ФЕНИКСЪТ
По твоя път последният съм аз
Последна пролет сняг последен
Последна битка за да не погина
И ето ни по-ниско и по-високо отпреди.
*
На всичко кладата ни място отреди
Шишарки борови лозини
Цветя и от вода по-силни
И кал и утринна роса.
*
И под нозете ни пламти главите пламък увенчава
В нозете насекоми птици хора
Ще полетят
Летящите тук долу ще стоят.
Небето светло е земята притъмняла
Но към небето вие се димът
Без своите зари небето опустя
И пламъкът остана на земята.
*
И пламъкът е облакът-сърце
И всички клонки на кръвта
Припява и край нас се мята
Разсейва зимата в душата.
*
В среднощен ужас запламтя скръбта
Разцъфна пепелта сред красота и радост
И вечно гръб обръщаме на залеза
И всичко се обагря от зората.
