Начало / Автори / Честит рожден ден, пани Вислава!

Честит рожден ден, пани Вислава!

Иван ГОЛЕВ

indexНа днешния ден, 2 юли, през 1923 г. в Провент-Бнин, Познанско е родена голямата полска поетеса Вислава Шимборска.
През 70-те години на миналия век завърших славянска филология и две години работих като редактор на полска литература в издателство „Народна култура”. Някъде тогава открих поезията й. По онова време бях (впрочем и до днес съм) горещ почитател на Александър Геров, Атанас Далчев, Валери Петров, Карл Сандбърг, Марина Цветаева… навярно още неколцина. Когато прочетох Шимборска, тя мигом се нареди до тях. Сякаш в стая с няколко прозореца се отвори още един към непозната гледка. Ироничният й слог, напълно лишен от смъртоносния за поезията патос, ме сграбчи веднага, превърна я в мой духовен и близък приятел. За пореден път се убедих, че обичам поезия, която е хладнокръвна като хирург и сдържана като учител по математика. Следях творчеството й, изчетох всичките й стихове, пропагандирах я сред колеги, които много-много не бяха чували за нея. Кой разбрал, разбрал.
Имам няколко нейни стихосбирки на полски вкъщи и сега се опитах да намеря една от тях, на която – имам смътния спомен – тя ми бе сложила автограф. Не я открих, както и не съм съвсем сигурен за автографа – дали при командировките си в Полша, веднъж в Краков, се срещнахме или само съм си мечтал. Срещата си с Ярослав Ивашкевич и автографа му помня и пазя, но тази ми се губи. Както и да е.
През 1996 г. Шимборска получи Нобелова награда и изпитах дълбоко задоволство и дори лека гордост – видяхте ли, аз я открих далеч преди вас и Нобеловия комитет!
През годините съм превеждал и публикувал нейни стихове – това бе моята малка дан към присъствието й в живота ми (ни). Убягнало ми е кога е починала (1 февруари 2012) и може би по-добре. Тя е тук, до мен, в мен, както е тук някъде и онази тъничка книжка, която – сигурен съм – ще изникне от библиотеката ми, когато имам най-голяма нужда от нея. Или тя от мен.
Ето няколко от споменатите преводи:

 

БЛАГОДАРНОСТ

Много дължа на тези,
които не обичам.
Стопля ме мисълта,
че са близки на някой друг.

И радостта, че не аз съм
вълкът за техните агнета.

Спокойна съм с тях
и свободна съм с тях,
а това любовта нито някому дава,
нито пък ще отнеме.

Не ги чакам,
залепена за прозореца.
Търпелива
почти като слънчев часовник,
разбирам,
което любовта не разбира,
прощавам,
което тя не прощава никога.

От срещата до писмото
не минава вечност,
а просто два-три часа
или няколко седмици.

Екскурзиите с тях са винаги успешни,
концертите – изслушани,
църквите – разгледани,
пейзажите – красиви.

А когато ни разделят
девет планини и морета,
това са планини и морета
добре познати от картата.

Тяхна е заслугата,
че живея в три измерения,
в пространство така прозаично,
с хоризонт, който вечно бяга.

Дори те самите не знаят
колко носят в ръцете си празни.

„С нищо не съм им виновна” –
би отвърнала любовта
на този открит въпрос.

 

ПОГЛЕДНАТО ОТГОРЕ

На пътеката е паднал мъртъв бръмбар.
Три чифта крачка сгънал чинно на корема.
Вместо хаоса на смъртта – чистота и ред.
Ужасът на гледката е съвсем умерен,
мястото – строго фиксирано между бъза и троскота.
Никой не рони сълзи.
Небето е лазурно.

За свое лично спокойствие, смъртта на животните
приемаме като по-маловажна и някак си по-лека.
Те губят – според нас – по-малко чувства и радости,
те слизат – ни се струва – от не тъй трагична сцена.
Потайните им душички не ни стряскат нощем –
спазват дистанцията,
държат се послушно.

И ето го – този бръмбар, проснат на пътеката,
във неоплакан вид на слънцето проблясва.
Достатъчно е да хвърлим само бегъл поглед:
изглежда, че нищо важно не му се е случило.
Важното очевидно е свързано с нас.
След нашия само живот – само нашата смърт.
Смърт, която обречените ползват с предимство.

 

ВЪЗХВАЛА НА ЛОШОТО МНЕНИЕ
ЗА СЕБЕ СИ

Мишеловът няма в какво да се упрекне.
Скрупулите чужди са на черната пантера.
Пираните не се съмняват в свойта правота.
Боата се приема без капка угризение.

Самокритичен вълк не съществува.
Чакалът, алигаторът, трихината и стършелът
живеят си спокойно и даже са доволни.

Сърцето на косатката тежи сто килограма,
но иначе погледнато е доста лековато.

На третата след слънцето планета
нищо по-животинско
от чистата съвест.

 

ЗА СМЪРТТА БЕЗ ПРЕУВЕЛИЧЕНИЕ

Тя не разбира от вицове,
от звезди, от мостове,
от плетки, рудодобив и оран,
от строеж на кораби и печене на сладкиши.

За утрешните ни планове
изрича последната дума
съвсем не по темата.

Не умее дори онова,
с което по служба е свързана:
да изкопае гроб,
да скове ковчег,
да разтреби подире си.

Заета е да убива,
прави го неумело,
без ловкост и безразборно.
Сякаш на всеки от нас
тепърва се учи.

Победите са си победи,
ала и колко провали,
удари край целта
и повторни опити!

Понякога няма сили
да убие муха.
И не една гъсеница
я изпреварва с пълзене.

Всичките тия грудки, филизи,
пипалца, устица, перки,
брачно оперение и зимна козина
говорят за пропуски
в пипкавата й дейност.

Злата й воля не стига
и дори помощта ни с войни и преврати
и до днес й е малко.

Сърца бият в черупки.
Растат бебешки скелети.
Семената успяват да родят две листенца,
а понякога и високи дървета в безкрая.

Който казва, че е всесилна
е сам доказателство,
че всесилна не е.

Няма такъв живот,
който поне за секунда
да не е бил безсмъртен.

За тази секунда
смъртта винаги закъснява.

Напразно тя дърпа дръжката
на вратата невидима.
Кой каквото успял е,
да му го вземе не може.

 

ЖЕНСКИ ПОРТРЕТ

Трябва да е по избор.
Да се мени така, че да не променя нищо.
Лесно е, невъзможно, трудно, нека опитаме.
Очите й са например ту небесни, ту сиви,
черни, щастливи, без повод пълни със сълзи.
Спи с него като за пръв път, единствената в света.
Ражда три деца, нито едно, едничко.
Наивна, но умно съветва.
Слаба, но ще се справи.
Няма глава на плещите, е, все някой ден ще има.
Чете вечер Ясперс и женски писма.
Не знае тоз болт за какво е и строи мостове.
Млада, все така млада, млада все още.
В шепа държи врабче със счупено крило,
свои пари за из път доста далечен и дълъг,
сатър за месо, компрес и чаша със водка.
Къде така тича, не е ли уморена?
Ами, съвсем малко, страшно, няма значение.
Или го обича, или се опъва.
За добро, за лошо и ах, за Бога.

Прочетете още

209058_b

„Спомен за моите тъжни проститутки“ е хроника на жените и века

Людмила Еленкова „Спомен за моите тъжни проститутки“ е последният роман на патриарха на латиноамериканската проза, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *