Лира Литературно-рекламна Агенция
Човек с голяма сила на характера показва днешният ни разговор
„Умрях, за да живея“ се нарича автобиографичната изповед на Росица Якобс за нейното невероятно изцеление, буквално възкръсване, пред което жаждата ù за живот се оказва по-силна от медицината. Нямаше да повярвам на тази история за жена, изпаднала в кома и лекувана дълго, без особена надежда за оправяне в скъпи нидерландски болници, ако не бях поговорила с авторката. Тогава се убедих – личният пример на такива хора е заразителен, защото те съществуват, и ние можем да бъдем на тяхно място, или на онези близки, които просто ни обичат и искат да сме живи.
-Росица, вие опровергавате приказката, че никой не се е върнал от „оня свят“. Чудо ли беше това, което се случи с вас, или резултат на собствената ви воля?
-Поговорката, че още никой не се е върнал от „оня свят“ е доста старичка и в 21 в. тя явно не е валидна. В различни научни изследвания за близките до смъртта изживявания (near-dead experience, NDE), които изчетох в последните десет години, учените от различни страни документират, че в днешно време има поне 30 милиона човека по света, които са били реанимирани и върнати към живот от състояния на клинична смърт или от дълбока кома. От тези пациенти поне 40% – 50% разказват за преминаването си в друго измерение и за невероятните преживявания, които са имали там.
-Кога решихте да опишете в книга вашите? 
-Още докато лежах по болниците и рехабилитационните клиники, аз си мислех, че един ден като се оправя ще разкажа през какво преминах и как се борих с всички сили, за да се възстановя напълно. Тъй като аз усещах и „знаех“ с всяка клетка на тялото си, че ще се възстановя на 100% , независимо от мрачните прогнози на лекарите. В моя случай нито една от лекарските прогнози не се реализира.
Когато човек изпадне в такава критична ситуация, наистина на живот и смърт, когато всички около мен ми казваха, че ще трябва да се примиря, че оттук нататък ще живея като инвалид, че няма спасение, това събуди в мен неподозирани до тогава сили. Почувствах една невероятно мощна сила в себе си, която всеки ден ме тласкаше да се боря и не ме оставяше да да се предавам, докато не се възстанових напълно, както физически, така и умствено/когнитивно и не на последно място – професионално. Понякога бях толкова уморена, даже отчаяна, защото по пътя си към пълното възстановяване редовно претърпявах провали и неуспехи и нямах сили да се боря още, не исках да продължавам. Но онази невероятна сила в мен ме влачеше напред и не ме оставяше, даже когато плачех и се вайках, че не мога и не искам повече да се боря.
Затова написах тази книга, за да кажа особено на онези, които са се сблъскали с трагична или критична ситуация в живота си: „Хора, във всеки един от нас има заложена неподозирана и невероятна, нечовешка сила, затова чуйте себе си. Решението на проблема ви, решението на трагедията е в самите вас. Но няма готова рецепта, която да следваме, няма един вече утъпкан общ път към решението или към спасението, всеки сам е пътят към решението на проблема си, към невъзможното, към чудото.“
-Разбрах, че първо на немски сте написали целия текст, на кой език мислите обикновено?
-Говоря на немски откакто се помня, тъй като произхождам от силно германофилски род и имам австрийски роднини, а и по-голяма част от образованието ми премина на немски език. Освен това аз от 32 години живея извън България и рядко ми се случваше да говоря на български език през тези години. През април 2017 аз си взех отпуска от работата ми като корпоративен юрист и директор на компания в Амстердам, защото този разказ бушуваше вече от години в съзнанието ми и искаше да излезе. Книгата буквално се изля от мен в рамките на две седмици на немски език, най-лесно ми беше. До преди броени месеци аз мислех, мечтаех и сънувах на немски, но вече и българският ми език започна да се завръща.
-Как от дистанцията на времето си припомнихте всичко толкова детайлно?
-Трябваха ми 7-8 години след катастрофата, която претърпях през март 2008, за да се престраша да говоря за нещата, които се случиха тогава. Споменът за онова, което преживях, е невероятно жив и до днес. Споменът за невероятните ми пътешестия в другото измерение е най-яркият спомен, който и до ден днешен ме съпътства в ежедневието и ми дава обич и мир вътре в мен. Колкото до развитието на събитията тук, в материалния свят, които аз не мога да знам, тъй като съм била първоначално в дълбока кома, а след това в изкуствена кома, то аз черпех тази информация от дневниците на майка ми и от писмата, които тогавашният ми партньор ми е пишел всеки ден.
-До мига на катастрофата замисляли ли сте се по темите за смъртта и отвъдното, или както повечето делови хора не се занимавахте с „глупости“?
-До катастрофата ми през 2008 г. за мен смъртта означаваше абсолютен край. Животът беше само тук и сега, а онези, които се надяваха на задгробен живот, по моите представи тогава бяха хора, които не успяват или ги мързи да дадат максимума от себе си, за да постигнат нещо. С две думи: неудачници или лентяи. До нещата, които преживях през март 2008г. аз бях един перфектно организиран юрист, който правеше кариера и вярно служеше най-вече на материалното, на парите.
-Когато човек като вас се докосне до смъртта, как гледа после на живота?
-Нещата, които преживях, докато лежах в дълбока кома, промениха изцяло начина, по който гледам на хората около мен, на живота и на света изобщо. Излизайки извън материалното си тяло, аз изживях невероятното блаженство на това да бъдеш частичка от цялото, от единното. В онзи момент аз бях малка част от една всеобхватна искряща светлина, която същевременно беше и топлина, и обич, и закрила. Тогава изпитах едно невероятно блаженство и спокойствие, че на мен нищо лошо не можеше да ми се случи, тъй като цялото не може да загине или да пропадне.
В забързаното ни ежедневие ние едва ли си даваме сметка, че бидейки разделени, сме слаби и уязвими. Когато всичко, което правим, е насочено единствено към това да придобиваме неща за себе си и за нашето семейство, да работим за това на мен да ми е добре, когато всичко се свежда до Аз, Мен, пак Аз, Аз, Аз, Моето и прочие, ние губим своята цялост и изпадаме в зависимост. Едва когато ни стане важно да даваме на другите, да им помагаме, защото и те като нас са част от същото цяло, където сме и ние, когато ни стане истински важно не само аз да съм добре, но и съседите ми да са добре, то това би бил един далеч по-хубав и хармоничен свят. Това е, струва ми се, единственият начин да се опазим и просъществуваме като човечество.
-Мислите ли, че официалната медицина днес е безсилна пред някои състояния, или системата на здравеопазването и в Европа е водена от бизнес интереси повече, отколкото от хуманни цели?
-Медицината се развива с високо темпо и определено много силно напредна в последните десетилетия. Неоспоримото доказателство за това е неимоверното повишаване на продължителността на човешкия живот през последните 50 години. Но медицината, както и всички останали науки, с изключение на квантовата физика, се базират на една дълбоко материална представа за света, която е извън всякакви спорове и дискусии. Подчинявайки се единствено на законите на материята, медицината, както и почти всички останали модерни науки не са в състояние да надникнат „отвъд“ материалното. Квантовата физика възникна в началото на 20 в. за да изследва и обясни процесите и явленията, които Нютоновата физика не е в състояние да обясни. В този смисъл аз дълбоко вярвам и ще допринеса с каквото мога въз основа на онова, което се случи с мен през 2008 и нататък, медицината да надскочи ограничаващото развитието ù безгранично поклонничество пред материалното и да „види“ цялото. Мечтата и надеждата ми е колкото се може по-скоро да станем свидетели на възникването на „квантовата“ медицина, на медицина, която не лекува отделни симптоми и поврежда останалото, а медицина, която лекува цялото.
Колкото до това, дали модерната медицина в Европа и в останалите високо развити региони по света е индустрия – да, тя е една силно печеливша индустрия и според мен това е неоспорим факт, който тук няма да коментирам, тъй като тази тема много ме натъжава и ме прави агресивна.
Разговора води: Людмила Еленкова
снимки: личен архив на Росица Якобс
