Начало / Интервюта / Камен Алипиев – Кедъра: Трябва да защитаваме позициите си, вместо да мрънкаме

Камен Алипиев – Кедъра: Трябва да защитаваме позициите си, вместо да мрънкаме

Говорим с известния наш журналист, който влезе в ролята на четец в 11-то издание на „Нощ на литературата“

IMG-23f8eea228c1fe3f258ee98e06c31fd8-V

Освен баскетболни срещи, той убедително коментира и литературни произведения, които са „висока топка“, като романът „Обезумял“ на Лукас Берфус – съвременен немскоезичен автор на проза и драматургия, носител на редица престижни награди. Домакин на събитието – част от Европейската „Нощ на литературата 2022 г.“, бе столичният „Хеликон Витоша“, определен по регламент от посолството на Швейцария у нас, а сред читателите заинтригуван остана да слуша Кедъра и самият посланик – Н. Пр. Раймунд Фурер. 

-Вложихте такъв плам в откъса от „Обезумял“, че един и същи текст на всеки 15 минути, при вас звучеше различно. Преди това, прочетохте ли цялата книга? 

-Да, би било изключително безотговорно да не съм я прочел, и съм щастлив от срещата си с нея. Оттам идва моят плам. Не бях чувал името на Лукас Берфус, а се оказа, че е трябвало. Както си говорихме с посланика на Швейцария, този автор просто те кара да мислиш. Защото все повече са книгите, които разчувстват и забавляват, но тук главният герой се вкарва в много предизвикателна ситуация, особено за човек като него. Вместо да прави сделка с недвижими имоти някъде по испанските острови, изведнъж „балеринките“ или пантофките на една случайна жена, която той не е виждал досега и докрая на книгата няма да види лицето й, го привличат, заедно със златната гривна на глезена й. Мъжът започва да я преследва, а това за денонощие преобръща живота му, и начинът му на мислене се променя.

-Вие усетихте ли прилика с главния герой, по отношение на нещо, което не сте целили съзнателно, но е преобърнало вашия живот?

-Случи ми се преди три години, когато не несъзнателно, а съвсем преднамерено ме изхвърлиха от работа, на която съм бил над трийсет години. Това преобърна живота ми в положителна посока. Тя, тази история се разшумя и вече е изтъркана, но в рамките на една година се сдобих с две дипломи, с които мога да закича кабинета на генералния директор на БНТ. Сега върша неща, които ми доставят удоволствие и вече ми се случи да отказвам предложения за работа, предпочитам свободата. Макар че и преди си заслужаваше, явно илюзията ми за мисия и приемственост на делото на баща ми Цветан Алипиев, не са имали значение. Пък и е хубаво на една не толкова млада възраст да видиш, че има и други неща на света, не само работата, която те е поглъщала десетилетия наред и те е карала да пренебрегваш семейството си.

-Защо поизбледня славата на спортните журналисти, които в близкото минало бяха институция?

-Този въпрос не е проблем на самите журналисти. Вярно е, че имаше ярки фигури и някои продължават да са изключително експлоатирани като Вера Маринова, или хора от средното поколение – веднага се сещам за Асен Спиридонов, който ръководи българския отдел на „Евроспорт“. Но е сега виждам журналисти от младото поколение, които впечатляват с любовта си към професията, с жаждата си за знания и желание да се самоусъвършенстват. Тогава обаче беше друго. Говорим за време, когато имаше една телевизия и няколко вестника и човек можеше по-лесно да изпъкне.

-А дали не е по причина, че спортът не беше така корумпиран?

-Не, спортът тогава беше държавна политика, въпреки, че го използваха като част от идеологическата борба. И единственото, заради което изпитвам носталгия към онези години, е че имаше целенасочен процес по откриване и развиване на таланти, които достигаха върхове по световни първенства и олимпийски игри. Сега за съжаление се работи на парче, както в културата, така и в спорта. Повечето хора в държавата нехаят за тях, може би смятат, че това не са сериозни дейности. И статутът на спорта като нещо, което произвежда национални герои, престана да съществува. А имаме нужда от герои, особено в народ като българския, с направо вграден комплекс за малоценност. Успехите на другите те карат да се чувстваш много велик, когато загубят обаче, си готов да ги стъпчеш.

За да има български спорт, трябва да спрем да се оправдаваме, как сме малки и нямаме пари, а да гледаме сериозно в бъдещето, защото това наистина е дълъг процес, той изисква години. Давам за пример Словения, от страните, които никога не са се оплаквали, че са малки, а докато с вас си говорим, бие Франция на баскетбол на Европейското първенство и Лука Дончич, една от най-големите звезди в момента, вече е вкарал 47 точки. Нещата са стигнали дотам, че трябва да действаме, или поне да защитаваме позициите си, вместо да говорим колко е гадно, вечер на ракия вкъщи. Защото сме се превърнали в световни шампиони по мрънкане.

IMG-7eb73bf883092db8a50cf9251449fe47-V

-Спортният журналист Иво Иванов, с когото сте приятели, публикува третата си книга – „Хроника на болката“. Ако и вие, при този огромен опит, напишете книга, каква би била темата на Камен Алипиев?

-На 15 септември ще станат точно 49 години, откакто с Иво тръгнахме в първи клас. Оттогава сме приятели и независимо, че ни делят хиляди километри, не преставаме да сме заедно, защото не знам той какво би казал, но аз нямаше да съм Камен Алипиев без Иво Иванов. Сериозно сме си повлияли помежду си през всичките тези години.
А писането на книга за мен е невероятна отговорност и затова се колебя от няколко години. Навремето дори се смеех на свои колеги, които за десетминутен репортаж казваха, че са направили филм. Ако бях издал нещо преди пет години, то щеше да е напомпано със самочувствие, сега съм по-смирен, но във всички случаи, реша ли се, бих разказал една, ама много идиотска поредица от истории, които съм преживял, не само в моята работа, и красиви и смешни. Обмислям го, Гери Турийска от „Пощенска кутия за приказки“ също ме убеждава от доста време, но трябва да преодолея страхът да не се изложа.

-Знам обаче, че сте твърде четящ човек и няма да пропусна, както всички обичат, да ви питам – препоръчайте ни книга, която ви грабна напоследък?

-Да, често ми задават такъв въпрос. Ако трябва веднага да посоча нещо – на съседния стелаж в книжарницата ви виждам Фредрик Бакман. Аз съм голям фен на трилогията му, която започна с „Бьорнстад“, продължи с „Ние срещу всички“ и завърши с „Победителите“. Защото тя е свързана със спорта и с войната между два, да кажем селски отбора, които играят в по-ниската дивизия на шведското хокейно първенство, но първо, впечатлен съм от начина, по който той се е заровил в хокея и е стигнал до най-малките детайли на развитие и играчи, и същевременно засяга всичко останало, което се случва във всекидневието около нас – от дребните конфликти до големите беди, които разкриват същността на човека, когато попадне в тежка ситуация.

С удоволствие прочетох и „Когато великани стъпваха по земята“ – биография на „Led Zeppelin“, защото с тази група двамата с Иво израснахме. Това е една от любимите ни групи, наред с „Pink Floyd“. А книгата ми хареса, защото е истинска. Журналистът Мик Уол не се е старал да прави лачен образ на някого, той е показал и възходите и паденията, и пиянството, и наркоманията, и лудостта, и краденето на музика. За да можем да видим реалните личности зад своите идоли.

Разговора води: Людмила Еленкова

Снимки: Александра Ганчева 

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

221506_b

Книга със скоростта на Ферари

Историята на създателя на легендарния автомобил Брок Йейтс ни поднася биография на известния автомобилист и …