Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия Петкова
„Ново издание на „Паломар“ в превод на Божан Христов
Г-н Паломар е възхитителен чудак, създаващ впечатление на наивник, непохватен учен или обикновен мъж на ръба на сенилността, чието основно занимание е да наблюдава света около себе си: „Само след като е опознал повърхността на нещата – казва той, – човек може да се впусне в търсене на онова, което е отдолу.“ Разбира се, за да овладее сложността на света, героят започва от най-простите му механизми. А наблюдението е неразделно от самонаблюдението: „Не можем да опознаем нищо извън нас, прескачайки нас самите. Вселената е огледало, в което можем да съзерцаваме само онова, което сме се научили да познаваме в себе си.“
Последният роман на Итало Калвино представлява поредица от горчиво-сладки етюди и философски размисли за връзката на човечеството с Вселената, с природата и със самото себе си. За търсенето и намирането на хармония между тях. Читателят не бива да се заблуждава от „скучните“ заглавия на някои части, защото експресивният и деликатен език на Калвино е в състояние да превърне във вълнуващо преживяване и нашествие на скорци в Рим, и витрина с вцепеняващо разнообразие от сирена, и гущерче, пропълзяло на стената… А разсъждението на тема „Прехапването на езика“ например откровено ме разсмя. Четенето на тези истории е свеж въздух за сетивата, бомбардирани с лозунги, пошлост и насилие, а у нас и с мненията на безброй просветени „всичколози“:
„Един камък, една фигура, един знак, една дума, които стигат до нас, лишени от своя контекст, са само камък, фигура, знак, дума; ние можем само да се опитаме да ги определим, да ги опишем като такива и нищо повече. Ако извън образа, който ни показват, имат и друг, скрит образ, на нас не ни е дадено да го научим. Отказът да разберем повече от това, което тези камъни ни показват, е може би единственият начин да изразим уважение към тяхната тайна. Да се опитваме да гадаем, означава самонадеяност, предателство към истинското, изгубеното значение.“
„Паломар“ имитира творба с енциклопедична структура, сякаш обоснована от идеята на героя със скромно и последователно усърдие да осмисли цялата действителност. Всъщност отделните епизоди съответстват на колонките на Калвино, публикувани в„Il Corriere della Sera“ между 1975 и 1977 г. Почитателите на писателя едва ли ще се изненадат от „умосъзерцателната“ естетика на тази книга, от сгъстените описания и фината рефлексия в последните страници, от забавните логически заключения, често граничещи с парадокса или абсурда и неизменно съпроводени с благи хумористични нотки.
Докато траекторията на разказа се движи бавно от екстериор към интериор, от наблюдение към интроспекция, читателят сменя фокуса от дребнотемието на ежедневния живот към космическото измерение на всичко, което сме или не сме, което знаем и не знаем, и тъкмо тази „космическа“ гледна точка кара да изглеждат смешни или в най-добрия случай трагикомични всякакви грандиозни изявления и злободневни жестове… В този смисъл няма да е никак зле, ако политическите елити започнат да четат Калвино.
А иначе навярно всеки истински ценител на неговите ерудитски „номера“ понякога се е чувствал като онази горила албинос в барселонската зоологическа градина, чието лице излъчва едновременно отчаяние, досада и печал, и чийто поглед изразява цялото примирение да бъдеш единствен екземпляр на света, мразен от себеподобните си и обречен да мъкне до края бремето на собственото си своеобразие.
