Лира Литературно-рекламна Агенция
Новият роман на Кристин Димитрова ни връща вярата, че човекът полека израства
„Ще се върна за теб“ звучи като обещание и заплаха. Има и от двете, защото Кристин Димитрова е създала чудесен билдунгсроман за нашето съвремие, подтиквайки един герой да рискува всичко, за да спаси душата си. С писателката, която е сред най-силните пера на българската литература, говорим за този шеметен образ – символ на новото поколение галеници на съдбата, попаднали в центрофугата на реалността.
-Кристин, защо избирате все такива диалогични заглавия? Неотдавна сборникът „Като пристигнеш, обади се“, сега и романът „Ще се върна за теб“.
-Не знам. Обичам глаголите. Няма ли глагол – няма посока, няма действие, няма удивление. Вместо като прилагателното и съществителното да рисува картини, глаголът те вкарва с ритник там, където само си се опитал да надникнеш. Поне аз го чувствам така. Всъщност покойният ми приятел Марин Бодаков беше отбелязал, че и в стихотворенията ми има повече глаголи от обичайното. Ще взема да изляза някакъв много деятелен човек! Не съм, просто обичам да разказвам.
-Има ли отношение новият ви роман към друг културен пласт, извън съвременната българска проза?
-„Ще върна за теб“ е до голяма степен пикареска. Пикареската е много стар жанр, дядото на романа. В нея се разказва за приключенията на симпатичен мошеник, чийто път минава през различни хора, опасности и социални пластове. Но той умее да оцелява. Реалистичният роман на ХІХ век се опитва да убие пикаресковия герой, защото му идва някак несериозен, но той, както вече споменахме, умее да оцелява. „Мъртви души“, „Приключенията на Хъкълбери Фин“, „Вроден порок“ от Томас Пинчън, „Спасителят в ръжта“, „Алиса в Страната на чудесата“, ако щете, те всички носят повече или по-малко пикареска в себе си. Неунищожимо е. Няма епос без приключения.
-Ако тези приключения са част от пътя на днешния, сравнително млад човек, живее ли той
според своите цели, или накъдето го повлекат обстоятелствата?
-Всички ние хем имаме някакви цели, хем ни влекат обстоятелствата. Няма как да си пожелаем нещо и то да стане веднага. Не бих казала, че само хората от точно определена възраст са подложени на стрес тест в днешно време. Натискът е върху всички. Промените галопират напред. Различни сфери от света се управляват от различни центрове, но обикновените хора не участват в това. За тях цялата тази динамика от външни обстоятелства е „съдба“, „късмет“, „провал“, „възможност“. Всички размахваме греблата на малките си лодки сред вълните на този океан. И точно това ми е интересното. Не какво прави еди коя-си международно важна личност, а как един дребен тарикат, леко мързелив, леко празноглав, търси истината за себе си.
Героят ми Лазар е 37-годишен. Възрастта му е важна не толкова в обществен, колкото в личен план. Той все още е млад, но в края на тридесетте вътрешните ревизии зачестяват. Искал ли е нещо или ако не го е искал, защо? За малки или големи неща е бил роден? Но кое е малкото и кое голямото? Кой го определя?
Светът в днешно време има още една особеност – прилича на супермаркет. Каквото искаш, то е някъде там на лавицата. Само че взимаш едно и плащаш с друго. Пренáпливът от възможности за избор често пъти ти отнема посоката. Отнема ти целостта.
-Случайност ли е, че този герой се казва Лазар?
-Не, не е. Историята на Лазар е описана в Библията, Йоан 11:1-45. Получава доста по-голямо внимание там отколкото, примерно, Вавилонската кула, и това не е случайно. Лазар се разболява и умира, но Христос, който му е приятел, се връща от пътя си, за да го спаси. Намира го вече погребан в пещера, затисната с голям камък. Лазар е мъртъв от четири дни и по думите на сестра му Марта „вече смърди“. Отвъд всякакво спасяване е. Но Христос заповядва да се отмести камъка и извиква: „Лазаре, излез вън!“ И той излиза, все още повит в саван, с покрито лице. Става и ходи, за да влезе обратно в живота. Кой знае как е залитал, как е режела светлината очите му, как е гледал отново ръцете си, близките си. Потресаваща история.
Това далеч не е единственото преодоляване на смъртта в Библията. Например Йона минава през същото. Остава три дни и три нощи в корема на кита – мрак, затвор, безнадеждност – и бива спасен, за да довърши делото си. Йона обаче е интровертна фигура, човек на трудната мисия, на вътрешните решения. Той насочва към други сюжети. Сам Христос го прави – от Разпети петък до Възкресението той е извън живота, отново три дни. Но героят ми Христос точно не е.
Този възвърнат живот – той е смисълът на всички религии и на психологията като наука. Но не става без мрака по средата.
Връзката с библейския Лазар в книгата е по-скоро асоциативна, отколкото пряка. Героите ми са потопени в днешния ден, в който класическата култура заема своя непревземаем ъгъл сред морето от попкултура, но не доминира във въздуха. Интертекстуалността ми е преди всичко попкултурна. Такъв е и Лазар. Повече „Пълп фикшън“, отколкото „Сталкер“.
Между другото, обичам попкултурата. Тя е живият извор тук и сега.
-Не е ли отговорна и държавата за съдбата на Лазар? Неговият образ ще очарова читатели от собственото му поколение, но по-старите може да клатят глави с укор.
-Това им е работата на по-старите, да клатят глави с укор. Който още не е почнал да клати глава, значи не е остарял. Не можем да натоварим държавата с резултата от всичките си житейски избори. И в най-добре устроените държави хората се карат, изпадат на дъното, лъжат се и се убиват.
Литературата днес сякаш се страхува да ходи на собствените си крака. Все ù трябва нещо политика, нещо актуална философия, нещо оплакване на това, което ни е казано да оплакваме, и превъзнасяне на това, което ни е казано да превъзнасяме. Изчезва сякаш – на мен лично поне ми се губи – психологическият интерес към хората. Какво ни се иска, какво ни пречи, какво ни вълнува, какви пазарлъци правим с „голямото невидимо“ наум и гласно, с близките си, че да излезем отгоре. Какви лъжи си позволяваме, какви оправдания си намираме. Според Аристотел най-вълнуващата драма е семейната. Това ми стига. Предпочитам да съм събирач на реалности, отколкото илюстратор на концепции.
Разговора води: Людмила Еленкова
Снимка: личен архив, обработка Александра Ганчева
