Приказка, дяволски присъща на Уелбек

Мишел Уелбек – най-значителният френски писател след Камю според  американската критика, дебютира като поет през 1988 г. Десет години по-късно звездата му изгрява и той придобива световна известност със своя втори  роман „Елементарните частици“. Следват „Платформата“ (2001), „Възможност за остров“ (2005) и „Карта и територия“ (2010), отличен с най-престижната френска награда „Гонкур“. През 2015-а – годината на ужасяващите терористични погроми над  вестника  „Шарли Ебдо“ и концертната зала „Батаклан“, излиза пророческият му роман „Подчинение“, предизвикал буря от възторг и възмущение, а през 2019-та – „Серотонин“, едно от най-безнадеждните свидетелства за опустошенията в  човешката душа, които може да  причини консумативното общество и един свят без доброта и без солидарност.

Само половин година след появата му във Франция, а след това в Германия, Италия и Гърция, издателство „Факел експрес“ пуска в превод на Александра Велева дългоочаквания най-нов роман на Уелбек – „унищожение“. Точно така – с малки букви според волята на автора!  Годината е 2027-а, президентът на Франция е  в края на втория си мандат, подготвят се избори, в които той не може да участва. Главният герой Пол Резон е висш чиновник в министерството на икономиката и приближен на изключително успешния негов министър Брюно Жюж, когато френското разузнаване тръгва по следите на мистериозни уеб хакери, които излъчват технологично усъвършенствани видеоклипове със странни криптирани съобщения. Така героят става неволен свидетел и участник в разследването на серия загадъчни атентати, чиято цел е краят на човечеството – от взривяването на складове за съхраняване на замразена сперма до потапянето на гигантски контейнеровози от Китай и кораби със стотици бежанци в испански води.

Повествованието е с множество сюжетни линии и независимо от тяхната динамика тече плавно и на пръв поглед спокойно на фона на заплетени семейни драми, политически интриги и терористични дейности. Най-неочаквани в него, но и характерни за такива „експерти по световния упадък“, както наричат Уелбек, са сцени и описания на съвременната действителност, която не спира да възпроизвежда  ред маргинални философски течения и човеконенавистни теории от близкото минало. От  върховете на властта, където действащите лица са напълно разпознаваеми, през дъното на човешката безпомощност и страдание по болници и старчески приюти, цинизма на политическите елити и покварата на обслужващата ги журналистика, авторът ни води до разтърсващата лична история на неговия герой.

Малцина са писателите от породата на Уелбек, които са в състояние да свържат толкова майсторски интимното с колективното, язвителното със сериозното, мимолетното с вечното, надеждата със страданието. Този път  парижкият отшелник явно не се подиграва със света и е напълно сериозен с предупрежденията си.

Преводач е Александра Велева.

„Приказка, дяволски присъща на Уелбек“, както пише френската критика.  И тя вече е ръцете на българските читатели.

 

ОТКЪС

 

Пол се събуди към дванайсет часа на обед и след като си направи кафе, се свърза с един сайт за компаньонки, след това проведе около десетина телефонни разговора, остави точно толкова съобщения на телефонните секретари на момичетата и зачака. Към 15 часа, когато мотивацията му започна да спада, му хрумна да погледа малко порно по интернет; резултатът беше не само обезсърчителен, но и контрапродуктивен. Трябваше да си купи виагра или нещо от този род, но за това му трябваше със сигурност рецепта.

Първото момиче, което му отговори – и което щеше да бъде и единственото, – му телефонира към 21 часа. Щеше да се освободи в 22 часа, да. След което се осведоми за възрастта му, за етническия му произход – бял, в края на четиресетте, това беше прекрасно, точно типът клиентела, която търсела; явно критериите на компаньонките бяха напълно противоположни на системата от ценности, горещо възхвалявани от лявоцентристките медии. Накрая момичето му припомни тарифата си: 400 евро на час. Не практикувала анален секс и естествено, изисквала презерватив – с изключение на фелациото. Приемаше в 16-и арондисман, на улица „Спонтини“ – изглежда, много компаньонки упражняваха занаята си в този богаташки квартал, все пак по-малко богаташки от „Сен Жермен де Пре“, квартал на по-обикновени богаташи, което беше по-скоро успокоително. Завърши разговора с „Целувки“, което беше доста изненадващо.

В таксито разучи информационната листовка, която беше разпечатал от сайта. Мелоди беше французойка, представяше се като студентка, на 23 години; според фотографиите ѝ, на които не се виждаше лицето ѝ, но затова пък от които се получаваше подробна информация за тялото ѝ – поне възрастта изглеждаше правдоподобна. Тя казваше между другото за себе си: „без излишни хвалби, майсторка съм на минетите“, което беше изключително успокоително, в случай на затруднение можеше да прибегне към свирка, това беше положение, при което на мъжа винаги му става, поне доколкото си спомняше.

Телефонира ѝ, както се бяха уговорили, щом пристигна на улица „Спонтини“  № 4. След пет минути получи отговор под формата на SMS: „Улица Спонтини № 7, отсреща“. Той отиде на посочения адрес, изпрати ново съобщение. След четвърт час получи много кратко съобщение: „5 мин“, което го поохлади; да не би да е с друг клиент? Ако засечеше друг клиент, нямаше да му стане, нямаше да може. Изчака десет минути, след което изпрати на свой ред един SMS, тъй като тя явно общуваше по този начин. Написа първо: „Вече окей?“, което според него отговаряше на общуването на младите, след което, като се поразмисли, добави „Целувки“, излизайки все повече от контекста. Този път тя отговори веднага със следното съобщение: „В1984“. Вход С.“. Следвайки инструкциите, той се озова пред още една врата, с нов код, като в разказ на Кафка, но съвременен – пазачите на вратите бяха автоматизирани. Изпрати едно: „Тук съм“, което би могло да се окачестви, помисли си той в миг на самосъжаление, като трогателно. Наложи му се да изчака още няколко минути, след което получи: „11В23. 5-ти.“, с което се слагаше, както изглеждаше, край на съобщенията.

На площадката на петия етаж, в дъното, една врата беше полуотворена. Апартаментът беше потънал в полумрак, малките лампи, разпръснати из помещението, приличаха на отделни островчета от светлина. Едва различаваше лицето на момичето, което го посрещна на прага, беше с черен минижуп, жартиери и мрежести чорапи, горнището беше опънато по тялото и прозрачно, също черно – хубави гърди, отбеляза неволно той. Осветлението вероятно целеше да създаде атмосфера на съблазън и еротика – и действително успяваше доста добре, ефектът беше подсилен от остър мирис на тамян, пръчиците тлееха върху ниска маса. Той подаде 400-те евро на момичето, което преброи бързо банкнотите и ги пъхна бързо в чантата си. „Искате ли нещо за пиене?“, предложи тя, хареса му, че му говореше на вие, чувстваше се по-освободен, в положението на истински клиент; заплащането явно беше изяснило нещата; отказа предложението, защото щеше да се наложи да уточни какво иска да пие, освен това не знаеше какво има, изобщо беше сложно, стори му се по-добре да не разговарят много.

– Тогава да започваме? – продължи момичето.

– Казвате се… Мелоди, така ли?

– Ами да, горе-долу… – Махна с ръка, като че тази подробност беше без значение, явно беше псевдоним.

– Пишете – още се колебаеше той, – че сте „специалистка по минетите“, нали?

– А, най-после някой, който чете обявите, браво! – каза тя с усмивка, доста симпатично беше това момиче. – Хайде, седнете – добави тя, тъй като той стоеше прав и не реагираше. Седна послушно на канапето, гласът ѝ му напомняше смътно на нещо.

– Можете да се съблечете – каза тя след една минута, защото той продължаваше да не помръдва. Подчини се, всъщност само събу панталона си, струваше му се за момента достатъчно.

‒ Не сте свикнали, така ли? ‒ Той се съгласи с едно кимване на главата. ‒ Не се тревожете, всичко ще мине много добре ‒ каза тя и коленичи между бедрата му.

За голямо учудване му стана, много твърд, веднага щом обхвана с устни члена му. Даваше го добре, галеше ташаците му с една ръка, докато с другата придържаше члена му в устата си, ту с бавни, ту с по-бързи движения. Понякога го гледаше право в очите, особено в момента, когато беше дълбоко в гърлото ѝ, а друг път, напротив, затваряше очи, изцяло съсредоточена върху движенията на езика си около члена му. Той се чувстваше все по-добре и след две-три минути се осмели да каже:

‒ Тук е наистина доста тъмно. Не можем ли да светнем?

Тя прекъсна.

‒ А, значи обичаш да гледаш… ‒ каза с усмивка. Беше преминала на „ти“, но на този етап това не го смущаваше. Продължи да действа с лявата си ръка и доближи лампата с дясната. В мига, в който един лъч освети лицето ѝ, той беше разтърсен от силен шок, преви се на две от ужас: Мелоди беше Ан-Лиз, дъщерята на Сесил; тя беше, нямаше никакво съмнение. В началото му се беше сторило за миг, че лицето ѝ му напомня някого, но сега я позна, със сигурност. Тя го загледа смаяна и на свой ред го позна.

‒ По дяволите… ‒ каза. Остана вцепенена няколко секунди преди да попита: ‒ Няма да кажеш на татко, нали?

Защо татко, запита се Пол, той не беше чак токова близък с Ерве, беше само зет и нищо повече; със Сесил, да, имаше по-голяма опасност.

‒ Мисля, че мама, в краен случай, мама би разбрала – продължи Ан-Лиз, сякаш беше отгатнала мисълта му, – но татко, това ще го убие.

И наистина, колкото и да бе странно, Сесил щеше да разбере; без да може да си го обясни, той чувстваше, че е права. Потвърди, че естествено, няма да каже нищо, подобно нещо не би му минало дори през ум, и казвайки това, изпита за кратко паника, защото и той самият нямаше никакво желание това да се узнае.

– И ти ще мълчиш, нали?

‒ Да, не се тревожи, ще бъде нашата тайна.

‒ Замисли се за миг.

‒ Не знам как да те наричам – продължи тя, – преди ти казвах „чичко“, но когато се видяхме за последен път, трябва да съм била на около дванайсет години, сега вече май не върви. Хайде да пийнем нещо.

Тя се надигна.

‒ Предпочиташ нещо силно, предполагам?

‒ Той потвърди и използва, докато е в кухнята, да се оправи.

Върна се с една бутилка „Джак Даниелс“, напълни две големи чаши. Да, от време на време била компаньонка, от няколко години насам, всъщност от началото на следването ѝ, работата в издателската къща била измислена, изобщо издателствата не били интересни, било гадно да работиш в издателство, тя се стремяла към академична кариера, преподавател в университет е вече статут, веднага щом я назначели, щяла да прекрати. Това не било нейният дом, живеела в едно студио в 5-и арондисман, наемали го заедно още с две момичета, две рускини, леко празноглави, но какво да се прави. Така успявала да спести десет хиляди евро на месец, необлагаеми, като работела само няколко часа на седмица.

‒ Искаш ли да ти върна четиристотинте евро?

Той отказа, нямало нужда.

‒ А освен това свирката ти беше много хубава ‒ продължи, без да иска, в някакъв неочакван порив на откровение, от който изпадна в дълбоко смущение, но който предизвика усмивката на Ан-Лиз.

‒ Мама печели пари, като готви за хора, които не обича – продължи тя, – при това обожава готвенето, то е страстта на живота ѝ, това по-добре ли е от моите занимания?

Приличаше на опит за оправдание, но освен че той не беше в позиция да ѝ отправя упреци, въпросът беше по-сложен, вярно беше, че в съзнанието на Сесил да готвиш за някого, беше израз на обич или просто нещо интимно, но пък от друга страна, професията на готвач съществуваше и тя се смяташе за почтена.

‒ Майка ти не се чувства добре с клиентите си, така ли? ‒ задоволи се да я попита той, Сесил не му беше казала нищо.

‒ Ужасно. Лионските буржоа бохеми тя просто не може да ги понася повече, накрая ще започне да слага отрова в яденето им, шегувам се… Моите клиенти са мили, е, има съмнителни типове, но ги разпознаваш с два въпроса по телефона. Не са само буржоа, това е странно, като имаш предвид цената на услугите, има наистина хора със скромен произход, прави им впечатление, че идват в 16-и арондисман, въобразяват си, че тук живеят богаташите, общо взето са все свестни хора. Понякога самият акт е малко мъчителен, усещаш тялото на човека, миризмата му, мислиш за нещо друго и изчакваш да свърши. Но много от тях се задоволяват с една свирка, платили са за един час, а след четвърт час всичко приключва, понякога и за по-малко, доста притеснително е и тогава ги разговарям, за да мине поне половин час, получавам много коментари на сайта, „симпатично и интелигентно момиче“, „идеално време за общуване“, „истинско съкровище, грижете се за нея“, абе имаш чувството, че това е първият им момент на щастие от години, толкова са самотни, да ги съжалиш. – А ти защо дойде? – запита го тя след малко. – Знам, мама ми каза, че нещата с жена ти не вървят.

Пол отпи голяма глътка бърбън, преди да ѝ отговори. Имали са проблеми, действително, дори сериозни проблеми, но от известно време нещата се оправяли; именно затова е дошъл.

Тя поклати замислено глава.

‒ Клиентите говорят много – каза, – почти всички изпитват нужда да се обяснят. Никой не ми е казвал такова нещо, точно такова, но струва ми се, разбирам какво искаш да кажеш. Имал си нужда от момиче, за да провериш дали можеш, нещо като посредник, преди да преминеш към нормален секс? ‒ Пол се съгласи. Тя поклати отново глава, отпи още една глътка алкохол, преди да заключи: ‒ Сложен е, понякога, животът.

            Превод от френски Александра Велева