“Серотонин” на Мишел Уелбек или защо всичко е на ръба

29.07.2019 Критика, Ревюта

Животът и книгите на Мишел Уелбек са труднообясним феномен

От една страна, те са на ръба на кича и порнографията, а от друга – през последните 30 години са из между най-награждаваните. Ще изброя (за протокола) само някои от призовете. «Тристан Цара» през 1992-ра, «Флор» през 1996-а, «Ноември» през 1998-а, «Голямата дъблинска литературна награда» през 2002-ра, «Ентералие» през 2005-а и «Гонкур» през 2010-а. Като (за сведение) ще припомня, че «Гонкур» е най-високото литературно отличие на френската академия. Над него е единствено Шведската академия. Любопитно е каква е тайната, казвах си, когато четях “Елементарните частици”. Не я разбрах. След което прочетох “Възможност за остров”. Същата работа. Получи се глуповата ситуация. Колкото повече не разбирах защо трябва да чета Уелбек, толкова повече го четях. А той пишеше и пишеше. Аз прочета една книга, той напише две. И не само ще напише. Романите му се превеждаха. Издаваха се. Понякога почти едновременно заедно с френския текст се появяваше и българския. Още не е засъхнало печатарското мастило и френският Serotonine вече е “Серотонин”. Защо ли историята на японската проститутка Язу, чиято тарифа бе 700 евро на час или 5000 евро на нощ, беше толкова важна? Още повече, че Язу не беше точно проститутка. Тя работи за “удоволствие”. При все, че срещу подобно заплащане и мнозина от благочестивите читатели също биха поработили за удоволствие. Възможно бе именно тук да е “скрито кучето”.

Голямото предимство на романа е, че можеш да сложиш в него каквото ти хрумне – формата му е същата като на човешкия мозък! (Мишел Уелбек)

Натуралистичният цинизъм на споделения опит, умората от порното, досадата от “обикновения” живот и клиничните измерения на онова, което се приема за нормално, можеха да върнат стрелките на часовника. Можеха да спрат хода на апатичното време. Нещо повече, можеха да направят разказа за Клер (алтернативата на Язу и съответно – следващата полусексуална история на повествователя) почти трогателна. Та нали Клер бе настанена на седемгодишна възраст от «сестрите на божието провидение» в девическия интернат на ордена в Рибовиле. И бяга оттам на единайсет. Пътува, почти дете, на автостоп до Париж. Заселва се на улица «Милимонтан» – същата, за която пее ZAZ и където живее Венсан Касел, за да срещне в една есенна утрин разказвача и да му признае за странните любовни сценарии, които е режисирала с майка си. Малката спи с любовниците на голямата, а голямата прави същото с приятелчетата на дъщеря си. Затрогваща и умилителна симетрия. Достойна за киноепоса на Ланс фон Трир и – разбира се – за Нобеловата награда. Като – отвъд ирониите – е редно да признаем, че като се започне от първия роман на Уелбек, «По-широко поле за борбата», и се стигне до предпоследния – «Подчинение» – почти всичките му книги имат и филмови версии. Рекордът (засега) се държи от «Елементарните частици» – с три екранизации. Така че, ако животът е логичен, скоро един от нобелистите за литература трябва да е Мишел Уелбек. А читателят, склонен (по една или друга причина) да не приема тази неизбежност, нека отвори романа и да зачете началото му : «това е малка, бяла овална таблетка, която може да се дели наполовина”. И сигурно ще е важно да се започне точно оттам, защото: «първите известни антидепресанти (сероплекс, прозак) увеличават нивото на серотонин в кръвта, инхибирайки обратния захват на серотонина чрез невроните 5-НТ. Откриването в началото на 2017 година на каптон D–L отваря път за нова генерация антидепресанти, чиито механизъм е в крайна сметка по-прост, тъй като благоприятства за освобождаването чрез екоцитоза на серотонина, произведен в стомашно-чревната лигавица. В края на годината каптон D–L беше пуснат на пазара под названието капторикс”…

Като от всичко това следват 324 страници дискретно и унило повествование за възрастни. Повествователят настоява, че заедно с антидепресантите води до импотентност. Но се продава. Все по-добре. Дори чудесно. Достатъчно чудесно, че авторът му да се промотира като един от най-добрите романисти през първата четвърт на XXІ в. За втората – ще видим…