Лира Литературно-рекламна Агенция
На 20 март отбелязваме Международният ден на Франкофонията
От 1993 г. България също е франкофонска държава и се нарежда сред онези 68 страни, или общо над 200 милиона души по света, които честват Journée internationale de la Francophonie – по протокол празник на френския език и култура, по емоция, всичко, което той въплъщава – свободата, мира и демокрацията, любовта, презерението и самоиронията, макар че ковид пандемията ни върна в романа на Оруел „На дъното в Париж и Лондон“, а в най-новата история самата Франция се вписа с прояви, отвъд представата ни за толерантност. Ние обаче искаме да я видим в книгите, през езика, който като никой друг може да постави човек на мястото на „Чужденецът“ или да утвърди, че е приет, ако спазва да речем… „Правата на читателя“.
Това е една шеметна разходка по книжните рафтове, която няма нужда от хронология. Посегне ли читател към френски автор, вече демонстрира вкус.
Хайде да тръгнем от „Барбароните“, защото си менят формата според чертите на характера и в зависимост от ролята, която играят в семейството. Родили са се преди половин век, след желанието на дете да хапне в парка захарен памук. По-назад във времето, тоест, по-голям от тях е „Малкият Никола“. На смешките му сигурно се чудят модерните деца, защото от неговите съученици само един има телевизор вкъщи, а топката и колелото са обичайните им развлечения. Друг е пътят на момчето от романа „Без дом“, за който се твърди, че Хектор Мало не е замислял да бъде детска книга. Такъв е и „Малкият принц“, нагледен пример как една добродетел или порок започват съществуването си – като отделни планети. В този ред на мисли скачаме четири века назад, при Шарл Перо, който преработва страховития фолклор за възрастни в чудесни детски приказки. Те, заедно с басните на връстника му Лафонтен присъстват в много издания, но има само едно томче на друг блестящ разказвач – Алфонс Доде, което побира автобиографичния му роман „Дребосъчето“ и сборника с разкази „Писма от моята мелница“. Е, Жул Верн се радва на повече…екранизации на приключенските си романи, които за човек, описал бъдещето, без да мръдне от бюрото си, заслужават поне луксозно изпълнение. Със сигурност има такова Александър Дюма – двата тома на „Граф Монте Кристо“. Бащата Дюма, да уточним. Синът засега ще свържем само с Жорж Санд, която той обичал като майка, неясно как поделяйки си я с Алфред дьо Мюсе. За втория се знае, че връзката им не е била просто възвишена. Следваме гласа на сърцето и продължаваме нататък.
Френските автори са майстори в адаптирането на митове и в прекрачването на граници. Тук стъпваме върху жените, пардон – измъкваме се от семействата и насочваме желанието към себе си. Списъкът отново е дълъг – като почнем от Франсоаз Саган, та спрем на Амели Нотомб. И двете своенравни, с впечатляваща литературна продукция, стигнали по щурия начин до някакво самосъхранение. Мимоходом хвърляме поглед на „тежките“ мислители – Маргьорит Дюрас и Симон дьо Бовоар. Кой е казал, че всичко става с такт и деликатност? Времето е друго, подредените съпружески отношения се изместват от живот, който изисква усилие, тече с бавно темпо и като тревожен монолог. Водят го с книгите си Андрей Макин и Ромен Гари. И двамата от смесен произход, носители на награда „Гонкур“. Тук имаме нов казус – талантът да продадеш себе си като писател. На сцената изправяме мъже от различни поколения, но с еднакъв подход – Борис Виан, Мишел Уелбек и Фредерик Бегбеде. Разделят ги десетилетия, събират ги излишъците в езика, от които те правят друг вид литература, която сякаш пишат с кожата си. На сетивата разчитат и Ерик-Еманюел Шмит и Гийом Мюсо, книгите на първия (драматург), се поставят в театъра, романите на втория са готови сценарии за филм. Няма ли край този спринт… свършваме с дамите Катрин Панкол и Анес Мартен-Люган, дошли от журналистиката и психотерапията, за да създават съвременна проза за пепеляшки, на които все им убиват пантофките. Ще споменем и масива с книги, посветени на Париж, или овкусени от Прованс, като „Добра година“.
Толкова засега. Идеята на това струпване на имена и заглавия е да се почувствате като в книжарница. Пропуснахме поезията и философията, част от плътта на езика, речниците и пътеводителите, с които да го опознаем, но независимо от повода и връзката ни с Франция, от маниера, с който показва превъзходството си векове наред, дано книжните лавици изпълнени с нея, станат ориентир за едно по-цивилизовано отношение помежду ни.
Снимките са от „Хеликон-Съборна“ и „Хеликон Пловдив-Център“
