Лира Литературно-рекламна Агенция
За копнежа по сигурност и утехата, която в това тревожно време може да донесе поезията, разговаряме с Хайри Хамдан
Той е от Палестина, но пишещите хора в България добре го познават, не само защото от половин век живее у нас – Хайри Хамдан е допринесъл много за българската литература със собственото си творчество и с преводите и разпространението на по-известните ни родни автори на арабския книжен пазар. Повод да се срещнем с него е последната му стихосбирка „Аз, бедуинът“ – компактно красиво издание, което пресъздава човекът, идващ от една хилядолетна култура като модерен номад, със сходна на нашата чувствителност и свое битие.
-Г-н Хамдан, вашата поетична книга се състои от три цикъла – „Другата страна на сянката“, „По никое време, през цялото време“, и „Мъдростта на айсберга“. Защо ги обединихте под заглавие – „Аз, бедуинът“?
-Бедуинството е вътрешно състояние на духа, забравен начин на живот, опит за избавление от тежкото ежедневие, връщане към Аза, и най-вече, усещане на времето. Това обединява трите цикъла, където „Другата страна на сянката“ е важна толкова, колкото и осезаемата сянка, с други думи детайлите са необходими за всеки индивид и всеки негов ден. Вторият цикъл е свързан с темата за „времето“ и присъствието му в нашия напрегнат живот. Айсбергът е мъдър със своето величие и отказва да се стопи, да наводни Земята. Въпросът е: дали ние човеците оценяваме този факт и сме снизходителни към природата. Чрез тези размисли се опитвам да намеря бедуина в себе си, който да ми помогне да продължа нататък.
-Неописуем покой лъха от всяка строфа тук. Подскажете ни, днес как да бъдем съзерцателни и да останем безмълвни, като постоянно ни въвличат в събитията от новините?
-Безмълвен не означава безразличен към околния свят, към ужаса и красотата, към греха и добродетелта. Но как да съзерцаваме? Как да възприемаме огромния поток от информация, който ни залива всеки ден? Според мен е редно човек да се научи да се откъсва от глобалния начин на живот, поне за няколко часа на ден, да филтрира източниците на информация, да е безкомпромисен към лъжата и опитите за маскиране на истината. Човек трябва да слуша вътрешния си глас, тогава лесно би успял да постигне желания покой.
-Вие познавате култура, в която молитвите са част от ежедневието. Възможно ли е поезията да има тяхното въздействие?
-Да се направи аналог между поезията и молитвата е великолепно. Благодаря за този въпрос! Ислямската вяра изисква от своите последователи да се молят на Бог пет пъти всеки ден, но първоначалният вариант изисквал да се извършват молитви по цели 50 пъти дневно. Поради физическата му невъзможност този дълг е намален до 5 пъти – рано сутрин, на обяд, след обяд, привечер и през нощта. От пръв поглед това е страшно ангажиращо и трудно, но за вярващите е възможност да се свързват с Бога през няколко часа. Този ритуал откъсва молещия се от всичко наоколо, за да може да се отдаде на своя създател. Поезията е един вид молитва. Да бъдат написани по няколко стихотворения всеки ден е непосилен труд, той не е и необходим, но отдадеността и оставането в състояние на поетичен стоицизъм кара поета и читателите на този великолепен жанр да се умиротворяват. Един поет трудно може да приеме философията на войната, на масовите убийства на бойното поле, на агресия и терор. Поетът е най-верното чедо на Бога, именно той се моли поне 50 пъти на ден.
-Опишете ни що за любов е тази, при която физическият обект отсъства?
-Тази любов има препратка към паметта, която символизира продължителността на живота и съществуването ни като общност и като отделни личности. Паметта ни дава сила и способ да обичаме. Това чувство се засилва, когато се намираме далече от родината и от хората, изиграли важна роля в по-ранен етап от живота ни. Паметта е генератор на любов, забравата е механизъм неоходим, за да се лекуваме от тъгата и носталгията. Човек е способен на любов и на омраза, и двете чувства са сходни, но се позиционират от двете страни на огледалото. Любовта ни прави по-жизнени, изчиства душата, за разлика от омразата и отрицателните чувства, които потискат човек и го лишават от усещането за наслада от обичайните неща. Те на свой ред преминават през него без да го докоснат. Любовта подхожда на човечеството, стига то да разбере всичките ѝ ценности.
-Към настоящата ситуация особено актуално звучи стихотворението „Тревога“ – „Какво ли ще правим, /ако изведнъж от живота ни изчезнат любимите ни врагове, /и пред портите на сънищата ни удобно се настанят омразните ни приятели, /маскирани с бледи усмивки?“ В този контекст войната в Украйна не ви ли напомня сюжет от Близкия Изток?
-Аз съм жив пример и продукт на дългогодишна война в обетованата земя, където е роден Христос, символът на мира и любовта. Познавам вкуса на войната. Тя изяжда всички, дори себе си. Няма добра и оправдана война, а Близкият изток продължава да плаща много висока цена от цели десетилетия. Днес сме свидетели на огромна и невиждана бежанска вълна в Европа от Втората световна война насам. Украйна е принудена да защитава своя суверенитет срещу руската мощна машина. Украйна в този момент е ключов фактор в един геополитически сблъсък. За жалост народът на тази красива страна плаща висока цена. Страдам, когато наблюдавам деца, жени и старци, принудени да напуснат домовете си, да търсят убежище в съседните страни. Надявам се тази война да приключи колкото може по-скоро. Мислете, драги читатели, и за страданията на десетки милиони бежанци, принудени да напуснат Палестина и Близкия изток, за да търсят спасение къде ли не по света!
Пожелавам ви да откриете себе си в поезията, която отваря сетивата и ни дарява с надежда и желание за живот.
Разговора води: Людмила Еленкова
