Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия Петкова
Индивидът не притежава сам себе си, нито притежава живота си, казваше френският философ Жан-Люк Марион. Обратно, животът ни притежава, без ние никога да го притежаваме. Не е трудно да се съгласим с тази теза поне дотолкова, доколкото нямаме власт над спомените си, защото неписаната памет е блудница, анархист, понякога и вероломен „изнудвач“, който не признава авторитета на рационалната човешка воля. Именно с меандрите на паметта и забравата се занимава „Симпатично мастило“, последният засега роман на Нобеловия лауреат Патрик Модиано, който е добре познат у нас. Впрочем не само у нас, защото неговите минималистични творби (обсебени от темите за паметта и античовешките идеологии) са преведени на над 35 езика.„Симпатично мастило“ за пореден път валидира авторовото настояване, че не паметта, а забравата е същината на един роман.
Пропит с носталгична атмосфера, разказът плавно лъкатуши и потапя читателя в лабиринта на спомените и белите полета на забравата на двама души – един мъж и една жена. Не е ясно какво ги свързва, дали ги свързва и дали „трябва“ да ги свързва – мистерия, придаваща допълнително измерение на екзистенциалния мотив за личната свобода, разглеждана през призмата на изплъзващата се самоличност. Невидимото психологическо действие ни води из уличките на Париж и Рим, среща ни с недотам словоохотливи персонажи в унили кафенета и самотни апартаменти, за да се озовем неподготвени пред един по-скоро аскетичен, затова пък удовлетворителен финал. Той всъщност ни връща в началото, към онази искряща мисъл на Морис Бланшо, която ни призовава да поемем риска на абсолютната забрава, за да изпитаме красотата на спомнянето… А ако „замъгленията“ в паметта ни са изтласкани травматични спомени, винаги можем да мислим за тях като за неосъзнати тайни, част от цялостната конструкция на човешката същност. Разбира се, тези бели полета могат да бъдат схващани като жизнеутвърждаващ рефлекс на съпротива срещу всичко онова, което ни изпълва с безразличие, съжаление или ужас в настоящето, защото в миналото е било способно да ни обезличи и погуби – историята, времето, собствените ни грешни преценки.
„В твърде правата линия на моя живот тя бе въпрос, останал без отговор… Боя се, че когато човек се сдобие с всички отговори, животът го захлупва и щраква като капан с характерния звук на ключ от затворническа килия. Не е ли по-добре да остави край себе си празни терени, където да може да избяга?“
Патрик Модиано е роден в Париж през знаковата 1945 г. в семейството на италиански евреин и фламандска актриса, живял е в Берлин, Рим, Стокхолм. През 1965 г. заминава за Виена, където се опитва, но не успява да си намери работа. Тъкмо там започва да пише първата си книга. Винаги ще си спомня Виена с умиление и затова 35 години по-късно ще пише за австрийския писател Йозеф Рот. През 1966 г. си изкарва прехраната с работа в кинопродуцентската компания на Карло Понти, докато се снима екранната адаптация на La condition humaine („Съдбата на човека“) на Андре Малро. През 1967 г. пише песни за Франсоаз Харди. През юни същата година първата му книга е одобрена за издаване от престижното френско издателство „Галимар“. Романът, озаглавен „Площад „Етоал“, се появява на 5 април 1968 г. Така започва богатият му творчески път, белязан от десетки романи и немалко отличия, междувременно Модиано продължава да участва и в кинопроекти. През 1973 г. например работи по сценария на „Люсиен Лакомб“ на режисьора Луи Мал. През 1978 г. печели „Гонкур“ за „Улица „Тъмните магазинчета“, а през 2014 г.е удостоен с Нобеловата награда за литература за цялостно творчество „заради изкуството на паметта, с което изучава най-неуловимите човешки съдби и вдига завесата над света на окупацията”.
Посрещната радушно и от критиката, и от широката публика, „Симпатично мастило“ се нарежда сред най-ценните творби на Патрик Модиано, които подтикват постоянния секретар на Шведската академия Петер Енглунд да го нарече „Марсел Пруст на нашето време”.