Начало / България / Кои са военните конфликти и икономическите промени, оформили световната карта днес?

Кои са военните конфликти и икономическите промени, оформили световната карта днес?

232281_bМеждународната карта през последните петстотин години е подложена на множество промени – границите се „прекрояват“, малки държави се превръщат в основен фактор на геополитическата сцена за известен период от време, велики империи се въздигат и умират, за някои дори забравяме вече. Кои обаче са причините, довели до най-значителните промени в историята на Великите сили през последните петстотин години?
Класическият труд на Пол Кенеди „Възход и падение на Великите сили“, превърнал се в еталон в изследователската литература, се появява в достойно издание с твърди корици, за да припомни кои са икономическите и военни промени от зората на XV век до края на XX век, довели до оформянето на  съвременния свят.
Пол Кенеди започва своето пътешествие в миналото, стартирайки със световните събития около 1500 г., анализирайки силните и слабите страни на всяка от могъщите империи и държави по това време – Китай по време на династията Мин, Османската империя и навлизането на исляма в Индия, империята на Великите моголи, Московска Русия, Япония при шогуните Токугава, както и групата държави в Централна и Западна Европа. Разглежда борбите между Великите сили в периода между 1660 и 1815 г., когато някои бивши Велики сили, като Испания, Португалия и Холандия, изостават и се нареждат на втора линия, други, като Франция, Англия, Русия, Австрия и Прусия, набират мощ и застават на челно място. Преминава през бурното развитие на банковата и кредитната система през XVIII век, индустриализацията в Европа през XIX век, трескавите боричкания на Великите сили през 80-те години на XIX в. за колониални територии в Африка, Азия и районите на Тихия океан, за да достигне до катастрофите на Първата и Втората световна война и преразпределението на света след тях.
На достъпен език авторът успява да обясни някои от най-значимите събития, останали в сянка, но изиграли своята съществена роля в преразпределението на влияние. Подходящо за специалисти, студенти и читатели с интерес към политиката и историята, това издание се превръща в може би най-изчерпателната хроника на периода от XV до края на XX век – обширен и противоречив период, в който държавите се пускат „по течението на Времето“, за да доплуват до своите естествени възход или падение.
Придружено от важни таблици и карти и със стотици бележки, изданието на„Възход и падение на Великите сили“ е несравнимо по мащаб изследване, в което взаимната обвързаност на икономиката и военната стратегия на държавите рисува пъстър и детайлен портрет на света такъв, какъвто го познаваме днес, и в който се оглеждат драмите на отминалите векове.

ОТКЪС

1.ВЪЗХОДЪТ НА ЗАПАДНИЯ СВЯТ

През 1500 г., годината, избрана от мнозина учени за водоразделна линия между съвременната епоха и цивилизациите на Стария свят1, жителите на Европа не съзнават, че континентът им вече е заел пози­циите на господство над по-голямата част от останалия свят. Техните познания за великите източни цивилизации са откъслечни, а нерядко и погрешни, явно почерпани най-вече от разказите на пътешествени­ци, които почти дословно се препредават от уста на уста. И все пак ширещата се навред представа за необятните източни империи, кои­то притежават баснословни богатства и могъща военна сила, е доста точна и на пръв поглед тези общества изглеждат далеч по-надарени от народите на Западна Европа. И наистина – сравнението с великите из­точни средища на културна и стопанска дейност откроява Европа по-скоро със слабостите ù, отколкото с нейните предимства. Тя не е нито най-плодородната, нито пък най-населената земя на света – на челно място стоят Индия и Китай. Геополитически „континентът“ Европа се намира в твърде неудобно положение – ограден с лед и вода на север и запад, изложен на чести нашествия по земя от изток и уязвим за стра­тегическите набези на съседите си от юг. През 1500 г., а и дълго време преди и след това тези обстоятелства не представляват абстрактни по­нятия. Само осем години преди това Гранада, последното мюсюлман­ско кралство в Испания, отстъпва пред армиите на Фердинанд и Иза­бела, но тази победа отбелязва края на една регионална кампания, а не завършека на далеч по-всеобхватната схватка между християнството и воините на Пророка. Над голяма част от Западния свят все още виси сянката от падането на Цариград през 1453 г., събитие, натежало от значимост и поради факта, че съвсем не слага предел на настъпление­то на османските турци. До края на века те превземат Гърция и Йоний­ските острови, Босна, Албания и голяма част от останалите балкански страни, а най-лошото идва през 1520 г., когато прочутите еничарски армии поемат към Будапеща и Виена. На юг, където османските гале­ри нахлуват в италианските пристанища, Ватиканът със страх се пита дали Рим няма скоро да сподели съдбата на Цариград.

Докато тези опасности представляват част от една последовател­на и грандиозна стратегия, ръководена от султан Мехмед II и негови­те наследници, съпротивата на Европа е разпокъсана и спорадична. За разлика от Османската и Китайската империя, както и от властта, която в най-скоро време Великите моголи ще установят в Индия, до момента не съществува единна, обединена Европа, чиито държави да признават един-единствен светски или духовен водач. Тя прилича на пъстра мозайка от дребни кралства и княжества, спорни феодални владения на градове държави. На запад се надигат по-силни монархии като Испания, Франция и Англия, но във всяка от тях съществуват вътрешни напрежения, а и всяка гледа на другите по-скоро като на съперник, а не на съюзник в борбата срещу исляма.

Не може да се твърди, че в сравнение с великите източни циви­лизации Европа притежава забележителни успехи в областта на кул­турата, математиката, техническите науки или мореплаването. Значи­телна част от европейското културно и научно наследство е „взето назаем“ от исляма, точно така, както и мюсюлманските общества с векове заемат познанията си от Китай – чрез пряк или опосредстван търговски обмен, чрез военни завоевания или колонизация. Ако по­гледнем назад, ще видим, че Европа постига своите търговски и на­учни успехи в края на XV в., но тук сме длъжни да вметнем, че всеки един от големите центрове на световната цивилизация по онова време е на приблизително едно и също ниво на развитие с останалите; ня­кои от тях – по-напреднали в известни области, но за сметка на това по-изостанали в други. В техническо отношение, а оттам и в сферата на военното дело, Османската империя, Китай при династията Мин и малко по-късно Северна Индия под властта на Великите моголи, както и европейската държавна система със своята източна „издънка“ – Мо­сковското княжество, далеч превъзхождат разпръснатите поселения на Африка, Америка и Океания. Но докато това подсказва, че през 1500 г. Европа е едно от най-значимите културни средища, то ни най- малко не означава, че един ден тя ще се издигне до върховете на све­товен водач. Преди да разгледаме причините за нейния възход, трябва да проучим предимствата и недостатъците на останалите претенденти.

Китай при династията Мин

Нито една от цивилизациите на предмодерния свят не изглежда така напреднала, така могъща, както тази на Китай. Значителният брой на населението – 100–130 милиона срещу 50–55 милиона в Ев­ропа през XV в., забележителната култура, изключително плодород­ните долини, свързани с превъзходна система от напоителни канали още от XI в., единното йерархично административно управление, осъ­ществявано от добре образована конфуцианска бюрокрация, придават на китайското общество хомогенност и изтънченост, предизвикващи завист сред чужденците. Вярно е, че тази цивилизация изпитва стра­дания от разцепленията, причинени от нашествията на монголските орди, както и от чуждото владичество след нашествието на Хубилай хан. Но Китай има обичая да сменя завоевателите си много по-често, отколкото те успяват да променят него, и когато през 1368 г. на власт идва династията Мин, за да обедини отново империята и да нанесе окончателния удар на монголите, значителна част от древния порядък и знания е съхранена.

За читателите, възпитани в уважение към западната наука, най-невероятната особеност на китайското общество е неговата техноло­гична зрелост. Открай време там събират огромни библиотеки. Печа­тането с подвижни букви се появява още през XI в. и не след дълго бял свят виждат множество книги. Търговията и стопанското дело, под­тиквани от строителството на напоителни мрежи и разрастването на населението, вървят също така бързо напред. Китайските градове са по-големи, отколкото събратята им в средновековна Европа, а китай­ските търговски пътища – също тъй неизбродни, както европейските. Използването на хартиени пари дава тласък за развитието на търго­вията и за създаването на нови пазари. През последните десетилетия на XI в. в Северен Китай съществува мощна металургична промишле­ност, произвеждаща 125 хиляди тона метал годишно главно за военни и държавни нужди, тъй като армията, наброяваща над един милион души, е огромен потребител на метални изделия. Трябва да отбележим, че този производствен обем надхвърля обема на британското металургично производство в началните етапи на промишлената рево­люция, настъпила седем века по-късно. Китайците навярно са откри­вателите и на барута, а за изгонването на монголските нашественици през XIV в. владетелите от династията Мин използват огнестрелни оръжия.

При този културен и технологичен напредък естествено е ки­тайците да обърнат поглед към отвъдморската търговия и изследо­вателското дело. Магнитният компас е тяхно изобретение, някои от китайските джонки не отстъпват по размери на по-късните испански галеони, а търговията с индийските и тихоокеанските острови обеща­ва да носи печалба, равняваща се на печалбата от търговията по суша. Много десетилетия преди това на р. Яндзъ се водят морски битки – за да потопи китайските кораби на император Сун през 60-те години на XIII в., Хубилай хан е принуден да построи свой собствен флот от бойни кораби, оборудвани с метателни съоръжения, а през XIV в. крайбреж­ната търговия със зърнени храни достига пълен разцвет. Писмени документи свидетелстват, че през 1420 г. флотът на династията Мин наброява хиляда триста и петдесет бойни съда, в това число четири­стотин големи плаващи крепости и двеста и петдесет кораба, пред­назначени за далекообхватни операции. Тази сила се допълва, но не включва в постоянния си състав множеството кораби, собственост на търговци, които често пътуват до Корея, Япония, Югоизточна Азия и дори Източна Африка и носят приходи за китайската държава чрез данъците, с които се облага търговията по море.

Най-известните официални морски експедиции, предприети по поръчение на императорския двор, са седемте далечни изследовател­ски пътешествия, осъществени под командването на адмирал Чжън Хъ между 1405 г. и 1433 г. Наброяващи на моменти до няколко стотици кораба и десетки хиляди души, флотилиите навлизат в пристанищата от Малака и Цейлон до Червено море и Занзибар. Капитаните им ще­дро раздават подаръци на покорните местни владетели, а непокорните заставят със сила да признаят властта на Пекин. От Източна Африка се завръща кораб, натоварен с жирафи, докарани за развлечение на ки­тайския император. Друг довежда на борда си пленен цейлонски вожд, който има неблагоразумието да не признае върховенството на Сина на небето. Трябва да отбележим, че за разлика от португалците, холанд­ците и други европейски нашественици в Индийския океан, китайците не плячкосват и не убиват безразборно. Ако се съди по изследванията на историците и археолозите за числеността, мощта и устойчивостта на морския флот до времето на Чжън Хъ, излиза, че някои от големи­те кораби съкровищници са били с дължина приблизително 400 фута и водоизместимост около 1500 тона – с други думи, напълно годни да обиколят Африка и да „открият“ Португалия няколко десетилетия, преди експедициите на Енрике Мореплавателя да предприемат сери­озни завоевания на юг от Сеута.

Китайската експедиция от 1433 г. е последната от поредицата морски пътешествия, а след три години строителството на морски ко­раби е забранено с императорски указ. Скоро след това специална за­повед поставя под забрана съществуването на кораби с повече от две мачти. Оттук насетне моряците търсят препитание по малките кораби, движещи се по Големия канал. Огромните бойни кораби на Чжън Хъ гният, изоставени на произвола на времето. Въпреки многобройните възможности, които я мамят отвъд океана, китайската империя взема решение да обърне гръб на света.

Това поведение несъмнено е продиктувано от благоразумни стратегически съображения. Северните граници на империята отно­во са застрашени от монголите и съсредоточаването на военните ре­сурси в тези уязвими области изглежда далеч по-целесъобразно. При това положение поддържането на многочислен флот се превръща в лукс, още повече че опитите за експанзия на юг към Анам (Виетнам) се оказват безплодни и твърде скъпи. Тези съображения, твърде ос­нователни за момента, едва ли се преосмислят по-късно, когато от­рицателните последствия от съкращаването на военноморския флот стават от ясни по-ясни – в продължение на почти цял век крайбре­жието на Китай, та дори и градовете по р. Яндзъ са атакувани от японски пирати, но сериозно възстановяване на императорския флот така и не е предприето. Даже и многократните появи на португалски кораби около бреговете на Китай не довеждат до преоценка на ситуацията. Отбрана по суша – това ни е нужно, смятат китайските манда­рини, нали да търгуват по море и бездруго е забранено на поданиците на императора на Китай!

Ето защо освен разходите и произтичащите от тях отрицател­ни стимули основен момент, предизвикал отстъплението на Китай, е абсолютният консерватизъм на Конфуцианската бюрокрация – кон­серватизъм, засилен при управлението на династията Мин от неже­ланието да се приемат промените, налагани по-рано от монголите. В тази атмосфера на реставрация цялото висше чиновническо съсловие се грижи единствено за запазването и съхраняването на миналото, а не за сътворяването на едно по-светло бъдеще, изграждано въз ос­нова на задморската експанзия и търговия. Конфуцианската филосо­фия заклеймява войната като недостойна дейност, а необходимостта от поддържане на въоръжени сили се определя единствено заради опасността от варварски нападения или вътрешни междуособици. Не­приязънта на мандарините към армията (и флота) е съпроводена от тяхната подозрителност спрямо търговците. Натрупването на частен капитал, практиката да се купува евтино, а да се продава скъпо, по­казността на новобогаташите – всичко това предизвиква у елитните, образовани бюрократи неприязън, почти така силна, колкото и възму­щението, което самите те будят у обикновените трудови хора.

Макар да не искат да оставят в застой пазарното стопанство като цяло, мандарините често се месят в работата на самостоятел­ните търговци, като конфискуват имуществото им или слагат под за­брана тяхната дейност. Външната търговия, извършвана от китайски граждани, сигурно изглежда много съмнителна в очите на държавните служители, и то не заради друго, а защото тя напълно се изплъзва от контрола им.

Враждебното отношение към търговията и частния капитал не попречва за постигането на огромен технологичен напредък. Изграж­дането на Великата китайска стена, развитието на системата от напои­телни канали, металургичните заводи и императорският флот – всичко това, осъществено при династията Мин, е предназначено за държавни цели, защото бюрократичният апарат твърди, че то е нужно на импе­ратора. Но и тези начинания са прекратени със същата лекота, с която са били започнати. След време каналите са оставени на разрухата, ар­мията периодически страда от недостиг на муниции, астрономически­те часовници (създадени през 1090 г.) са отминавани с пренебреже­ние, добиването на метали постепенно замира. Действията, довели до спадане на икономическия растеж, не спират дотук. Печатното дело е ограничено до публикуването на научни трудове. То не се използва даже за широко разпространение на практически познания, камо ли за отразяване на обществения живот. Употребата на книжни пари е преустановена. Китайските градове така и не се сдобиват с автоном­ността, която притежават градовете на Запада. В Китай буржоазия няма независимо какво съдържание ще вложим в понятието. Когато императорският двор променя местожителството си, с него се сменя и столицата на Китай. Лишени от официални стимули, търговците и предприемачите не могат да преуспеят, а онези от тях, които все пак се замогват, обикновено изразходват богатството си, за да придобият земи и образование, а не за да направят първоначалните инвестиции за развитието на промишлеността. Забраната на външната търговия и риболова по аналогичен начин отнема още един потенциален мотив за последователна и икономическа експанзия – търговията с чужбина, доколкото се върши с португалци и холандци, е сведена до продажби на предмети на разкоша и (независимо от редицата отклонения) е кон­тролирана от държавни служители.

Ето защо по време на династията Мин Китай представлява държа­ва, твърде немощна и инертна в сравнение с периода на династията Сун, която управлява четири века по-рано. Няма съмнение, че при династията Мин технологията на обработка на земята е подобрена, но скоро след това дори и интензификацията на земеделието и разо­раването на необработваеми земи изостават по темпове от растежа на набъбващото китайско население, чието удържане е възможно един­ствено с помощта на малтусиански средства като чума, наводнения и войни – събития, едва ли подлежащи на контрол. Дори и смяната на династията Мин през 1644 г. с управлението на по-силните императо­ри от Манджурската династия не може да задържи системния относи­телен упадък.

Една последна подробност за епилог на разказа ни. През 1736 г. – тогава, когато металургичните заводи на Ейбрахам Дарби в Коулбрук­дейл навлизат в апогея си, доменните и коксовите пещи в Хунан и Хубей са спрени напълно. Извънредно производителни преди Уилям Завоевателя да слезе на брега на Хейстингс, те ще влязат в действие отново едва през XX в.

 

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!