Начало / Критика / Да живееш крадешком

Да живееш крадешком

Юлия ПЕТКОВА

229909_bЕлвира Семинара е позната на българската публика от посещението ù през 2011 г. по повод участие в антология на съвременния италиански разказ. Наскоро „Дневник“ поднесе на читателите си статията ù „Сбогом, италианска реч: по вина на пазара литературният език е все по-беден“, писана за списание „Еспресо“, а след това публикувана в „Литературен вестник“ в превод на Дария Карапеткова. Както подсказва заглавието, на прицел са тесногръдите редактори и авторите, които позволяват езикът на книгите им да бъде осакатяван,„адаптиран“ според повелята на пазара. Карапеткова е преводач и на експресивния сборник „Разкази от фризьорския салон“, публикуван от тази толкова самобитна и предизвикателна италианска писателка още през 2009 година.

„Разкази от фризьорския салон” съдържа уловени снимки от живота на уж невзрачни персонажи, с които се разминаваме всеки ден в прашния град. Словесното майсторство на авторката позволява да бъдат осветени най-интимните кътчета на тяхната психика, разкрива неподозирани драми, крехки очаквания, покълващи страхове… В „Момичето на мивката“ фризьорка чува за своите клиенти повече, отколкото може да понесе, и един ден решава да смени работата си. Да стане продавачка в цветарски магазин, да разресва само своите мисли и да развързва единствено своите възли, не тези на другите. Героинята в „Осем обувки и един билет“ осъзнава, че станеш ли веднъж чужденка, винаги си оставаш чужденка, цял живот, навсякъде и за всички, в твоята държава и в новата. В лъжекулинарната „Босилек story” един мъж отказва да приеме изневярата на любимата си жена. Разказът „Дневник“ се заиграва с капризите на времето и паметта, както те си играят с нас. (Не е ли чудно, че най-добрите идеи се раждат, докато чакаме на светофара например. Когато не притискаме времето, а му се радваме.) Все пак личните ми фаворити са „Няма безплатен обет“ – красива експлозия на въображението, впрегната в разказ за новоназначена послушница във френски манастир, и „Чао, Нини“, който е адресиран към трансполовите хора. В по-широк план обаче това е разказ за всички неимоверно чувствителни, „различни“хора, схващани или възприемащи себе си като непригодни, като хора, които не се вписват в традиционните социални конвенции, или като хора отвъд.

И освен това защо ни наричат транс? Значи отвъд, гледах го в речника. Отвъд кое – духа и материята, хормоните и силикона? Тогава защо не ни нарекат мутанти, отвъдмигранти, или пък не знам и аз как. Да живееш на ръба, на линията, на границата, да живееш тихо на пръсти, вдигайки дяволска дандания. Крадешком и очебийно. Казват, че всички сме имали много лош вкус. А пък все търсим блестящото и ефирното. Дори парфюмът, кой знае защо, на нас избухва с прекалена сила.“

В гореспоменатата статия в списание „Еспресо“ Елвира Семинара защитава неопитомения език – езикът, който нарушава и изненадва, вместо да успокоява, изобразителния език, непревратим в конфекция. И завършва по следния начин: „Докато четяхте тази статия, няколко отмрели понятия се върнаха към живота. А съществуват, пише Артър Кларк, девет милиарда имена на Бога. Пък така и не сме го виждали.“

Е, както се досещате, „Разкази от фризьорския салон“ ще ви удивят, ще нарушат покоя ви, ще ви разсънят… А ако имате будно сърце, неминуемо ще ви развълнуват. Както се казва в анотацията на италианското издание, фризьорският салон е символ на нашия транзитен живот, а подстригването напомня древна литургия, шамански ритуал, който ни кара да се чувстваме една идея (или няколко сантиметра?) по-леки и чисти, нещо като доброкачествен екзорсизъм срещу възрастта и страха от остаряването.

 

Няма безплатен обет

Винаги първо идват облаците. После под тях белият пенест юрган, който изтънява от вятъра. Спускаме се надолу, още надолу. Ето ги очертанията на къщите, покривите и остриганите полета. Оттук, от илюминатора на самолета, всеки път усещането е същото – усещане за уплаха или очарование. Всички покриви квадратни (или правоъгълни), земите разчертани и отчетливо обособени, така геометрично изчистени, улиците като прокарани с линийка. Нали се сещате за игралното поле на „Монополи“, само дето това е финалът на една спокойна игра, без спорове и ипотеки.

Гледан оттук, от високо, животът е така лек и неотклонен, без шлаки и своеволия. Без скърцания. Поне на мен ми изглежда така. Отгоре няма да видите мрежите от антени, разпищолените сателитни чинии, незаконните строежи, бодливата тел, металните ограждения. Нали? Вижте там, зад онова жълто хълмче, вдясно. Струпаните къщи, малки като кутийки. Град, оцветен на ръка, така ми изглежда по време на полет. Без грешки, без нито едно петно. Никакъв шум и глъчка, никакви счупени неща, пукнатини и процепи, нащърбено. Няма миризма. На дим, на спарено, на пот, на кожа, на дезодорант, на торове, на газ.

Ще ви споделя, но не се усмихвайте и не ме гледайте така: всеки път преди кацането на самолета си играя на една и съща игра, набелязвам си покрив. Някой случаен. Разчиствам облаците, отмествам керемидите и антените, поглеждам отдолу. Под покривите има къщи, а в къщите стаи, и под всичко това, насред тази безкрайна плоска и безлюдна синева, аз плъзвам поглед и откривам невероятни детайли. Повярвайте ми, това са микроскопични подробности. Виждам ги от светлинни километри разстояние. Леко пожълтяла четка за зъби в чаша. Под всеки покрив има четка за зъби. И мръсен пепелник. Или кърпичка под възглавницата. Връзка ключове в чекмедже. Бяло хапче за сърце. Спитена възглавница в креслото с котешки косми по нея. Снимка на изчезнала усмивка. Пръстен, търкулнал се в някой ъгъл и повече ненамерен. Картичка, която никой не е прочел, потънала ей в онази книга. Капка кафе, засъхнала на чашата. Наистина ли не ви досаждам? Много сте мил. Значи продължавам, и без това има още доста до кацането. Какво ви говорех.

Та значи, всеки път си казвам, че трябва да имам смелостта и да кажа на тези хора отдолу, че пръстенът не е изгубен, а е под десния крак на шкафчето в банята, и че някой е забравил да си вземе хапчето, и че на картичката е пишело нещо, и че усмивката на тази снимка все още би могла да се завърне. Но щом сляза на земята след моите пътувания, забравям всичко.

Погледнати хоризонтално, отблизо, къщите и също така градините добиват съвсем друга перспектива. Всички очертания са по-размити. Четките за зъби и снимките са големи и несъществени предмети, просто предмети като чашите и ножовете. Общо взето, не намирам в тях нищо духовно. А вие? Никога не сте се замисляли истински за всичко това, нали? На мен пък ми е жал. Рано или късно ще трябва да се науча да обичам хората отдолу и отблизо, без да си помагам с разстоянието, без да прибягвам до въображението…

 

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Quichotte

Всеки има свой граал

Юлия ПЕТКОВА „Кишот“ е толкова примамлива, всеобемна откъм теми и благодатна за размисъл книга, че …