Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
„Йога“ е на българския книжен пазар в превод на Росица Ташева
За него казват, че умее да изтръгва истории от нищото и да ги превръща в литература. Книгите му дишат свободно и боравят без предразсъдъци с темите за идентичността, свободата, илюзията и реалността. Мотивацията на наградите, с които го отрупват от 1984-та насам, свидетелства, че Еманюел Карер не просто генерира все нови и нови пространства за изразяване, размиващи жанровите граници. Неговите книги демаскират човешкото състояние, разобличават позьорските жестове и безсилието на фанфарните интонации, безмилостно дисектират случващото се и оголват човека в цялата му съкрушителна крехкост. Може да се каже, че Карер е рядко ангажиран писател, който обича хлъзгавите терени. След като потриса Франция с разказа си за живота на един убиец („Врагът”), после и за едно семейство („Един руски роман”), без да се заиграва с измислени идентичности, и преди да създаде романизираната биография на една екстремна личност – Едуард Лимонов, Карер написва „Истории, различни от моята“, навярно най-малко личната си книга, в която филтрира цял потоп от „чужда“ мъка, за да я превърне в литература от висока проба. И да ни припомни, че онова, което разделя индивидите, на един друг етап или друго равнище ги споява и превръща в човечество. Тъкмо там се прокрадва предвестие за последната му автофикция, озаглавена „Йога“. В „Истории, различни от моята“ четем: „За учителите по жизнерадост тъгата е признак на лош вкус, депресията – белег на мързел, а меланхолията – грях.“ Само че някои хора се раждат грешници, вмята авторът, с пропукано от тъга ядро: „Разликата между хората с пропукано ядро и останалите, е като тази между бедните и богатите – прилича на класова борба, има хора, които успяват да се измъкнат, но на повечето не им се отдава, а да кажеш на меланхолика, че щастието е въпрос на решение, е като да кажеш на умиращия от глад, че като няма хляб, може да яде кифли.“
„Йога“ е най-съкровената книга на Еманюел Карер, ако изобщо е допустимо такова степенуване. Защото никоя история не съществува сама за себе си, „всяка болка, която преживяваме или съпреживяваме, ни принадлежи и ни променя.“ Това е свързващата нишка, лайтмотивът, пронизващ всичките му мемоарни книги, независимо какъв е балансът на истината и художествената измислица в тях. („Имам едно-единствено убеждение по отношение на литературата: тя е мястото, където не се лъже. Това е абсолютен императив и мисля, че към този императив винаги съм се придържал. Това, което пиша, е вероятно нарцистично и суетно, но не е лъжа. Мисля си например, че съдържанието на истина е по-високо у Достоевски, отколкото у Далай Лама.“) Дарбата на Карер е, че независимо от мащаба и обекта на историята, винаги звучи интимно, сякаш просто е седнал да си води дневник. В „Йога“ грабва читателя още с първото изречение, с признанието, че в течение на четири години се е опитвал да напише „засмяна и изящна книжка за йога практиката“, а вместо това се е сблъскал с недотам ведри неща като джихадисткия тероризъм и изселническата криза, в резултат на което изпада в меланхолна депресия и е въдворен в болницата „Сент Ан“.
През януари 2015 г. Карер се отправя на 10-дневно уединение за медитация Випасана във френския регион Морван. Защо го прави ли? Защото, по думите му, има проблем със своето деспотично его, чиято власт иска да ограничи, а медитацията изглежда като съвършеното решение. Писателят описва практиката на медитиране по онзи прелъстително духовит начин, с който подхожда към масовите книги за личностно развитие: „Около мен има трийсетина мъже, в чиято компания ще седя и ще мълча в продължение на десет дни. Дискретно ги оглеждам. Питам се кой от тях е в криза. Кой като мен има семейство. Кой е сам, изоставен, клет, нещастен. Кой е уязвим, кой е стабилен… Представени са всички възрасти, между двайсет и, бих казал, седемдесет години. Като социални типажи същo са разнообразни.“ (Все пак дори когато гледа на собствената си медитация с иронично отчуждение, Карер изпитва искрена симпатия към учителите по йога и тай чи.) Няколко дни след като се установява в този „духовен еквивалент на Северна Корея“, уединението му е прекъснато от сериозни новини от външния свят. Така целта на книгата да бъде скромен наръчник за йога се срива – или по-скоро текстът се разраства и трансформира в разказ за края на десетилетието, в което Карер е бил „нарцистично изпълнен със себе си“. Ислямистката атака срещу офисите на „Шарли Ебдо“ ускорява депресията, бракът му също се разпада (за протокола – бившата съпруга на Карер законно го блокира да пише за нея след развода им). В психиатричната болница му прилагат кетамин и електроконвулсивна терапия и само няколко месеца по-късно този галски Индиана Джоунс е готов да полети към Ирак, за да намери Коран, изписан с кръвта на Саддам Хюсеин. Опитът му да възстанови спокойствието си го отвежда на гръцкия остров Лерос, където преподава творческо писане на млади мъже, току-що слезли от лодката на кръвоизливната бежанска криза в Европа…
Съмнявам се, че друг писател може да разказва с такъв неизтребим оптимизъм за биполярното разстройство: „Всички си имат такава Сянка, само че в повечето случаи тя прилежно стои зад гърба на човека, докато нас с Ерика ни заплашва от по-близо. „Чудесното и окаяно семейство на невротиците“, казваше Марсел Пруст и казваше също, че ние сме солта на земята, ние, невротиците, меланхолиците, биполярните, ние, които прекарваме живота си в борба с „черните кучета“ – за тях говореше един друг голям невротик, Уинстън Чърчил.“
Излиза, че да се пише, не е чак толкова трудно, достатъчно е да наведеш глава и да изсипеш съдържанието ѝ върху лист хартия, ако вярваме на Томас Бернхард. Карер прави нещо подобно, при това съдържанието е дяволски умно. Книгите му са необичаен синтез от прозрения, анекдоти и хипотези, подредени като обръчи около ствола на неговото „аз“. Медитацията, джихадът във Франция и премеждията на бежанците в „Йога“ са второстепенни спрямо бездънната тема за себеутвърждаването и миража на самоличността, за примирието с риска от налудни идеи, срещу които никой не е застрахован. Впрочем Карер често се самоцитира – той определя това като форма на самоканибализъм, един вид литературна автофагия или просто опит „да остане с всичкия си“ въпреки епизодичния наплив на сенки и призраци. То е като да си Филип Рот, да пишеш автобиографични романи, изследващи последствията от автобиографичните романи. Или просто да седиш и да наблюдаваш дишането си. Да продължаваш да не издъхваш.
