Лира Литературно-рекламна Агенция
Бестселъровата писателка Бренда Новак – автор на над 50 заглавия, които веднага оглавяват класация на New York Times – се появява за първи път на български език със самостоятелен роман за семейните тайни, новото начало и магията на книгите!
„Книжарницата край плажа“е нестандартна и трогателна история, в която три поколения жени се изправят лице в лице с травмите на миналото си и намират път една към друга.
Изминали са 18 месеца, откакто съпругът на Есен Дивач е изчезнал безследно в Украйна. Няма никакви данни за последното му местонахождение, а всички опити на младата жена да разбере какво се е случило, удрят на камък.
Напълно съкрушена и обезверена, тя трябва да намери сили да продължи напред заради двете си деца – 16-годишния Кейдън и 17-годишната Тейлър. Затова тримата се оправят към малкото морско градче Сейбъл Бийч, където майката на Есен – Мери – има своя собствена книжарница.
Всеки един от тях се надява да намери утеха в солената прегръдка на морето, но се оказва, че вълните не могат да отмият тайните, които всяка една от трите жени пази. На страниците на книгите се крие ужасяваща истина, която Мери упорито крие от дъщеря си. Тейлър трябва да признае пред близките си неща, които заплашват да променят целия ѝ живот. А появата на някогашната любов на Есен – Куин – кара изтерзаното ѝ сърце да затупти отново въпреки мъката по загубения съпруг. Чувствата между тях избухват отново с пълна сила, но дали романтиката на морския бряг ще е достатъчна, за да намери сили Есен да загърби миналото. Може ли любовта да победи мрака?
В духа на творбите на Елин Хилдебранд и Meри Кей Андрюс „Книжарницата край плажа“ умело съчетава разтърсваща семейна драма и романтиката на красивия фон на морския бряг.
Бренда Новак успява да нарисува нестандартна, но завладяваща история, в която се засягат някои от най-сериозните проблеми на съвременното ни общество и успява да ги поднесе леко и освобождаващо – като целувката на морски бриз. Така както морето и книгите успяват да излекуват всяка болка.
ОТКЪС
Вторник, 8 юни
Днес дъщеря ѝ се връщаше за лятото. Мери Лангфорд нетърпеливо впери поглед към улицата пред малката си книжарница, с надеждата да зърне колата на Есен, и когато видя единствено едно голямо семейство, което влизаше в магазинчето за сладолед в края на уличката, погледна ръчния си часовник. Три и трийсет. Есен се беше обадила по обяд, за да каже, че с децата се движат по график. Вероятно щяха да пристигнат скоро.
– Днес си доста мълчалива – отбеляза Лори от мястото си зад щанда, докато подравняваше химикалките, тиксото, телбода и книгоразделителите. Мери отмести поглед от голямата предна витрина, която наскоро беше декорирала с плакати на най-нашумелите нови издания, и се обърна към нея.
– Притеснявам се, когато пътува толкова дълго.
– Ще пристигне и ще бъде чудесно да видим нея и децата. Не са си идвали от Коледа, нали?
– Да.
Тя взе бърсалката за прах и се зае да почиства рафтовете – едно безкрайно задължение тук, в „Книжарница¬та край плажа“, в която двете с Лори бяха равноправни съдружници. Есен живееше в Тампа, Флорида, което беше достатъчно далеч, за да е трудно да се виждат, докато Тейлър и Кейдън ходят на училище.
– И се съмнявам, че тази година ще се върнат за коледните празници.
За щастие, в гостуванията си през лятото бяха по-постоянни – с изключение на миналото лято, разбира се, което беше разбираемо. Мери се надяваше, че ще може да разчита това да продължи, но с порастването на децата нищо не беше сигурно. На Тейлър ѝ оставаше само още една го¬дина в гимназията, преди да замине да учи в университет. На Кейдън му оставаха две. Мери се страхуваше, че това може да е последният път за дълъг период напред, когато всички ще се съберат заедно в Сейбъл Бийч.
– Може ти да им отидеш на гости – изтъкна Лори.
Есен я беше канила много пъти. Споменът за кавгите, които нейният отказ беше възпламенявал през годините, накара стомаха на Мери да се свие. Тя искаше да отиде в Тампа, искаше да направи така, че на дъщеря ѝ да не се налага да пътува толкова често. В последно време Есен наистина преживя много. Но мисълта да се впусне в тази непозната територия изпълваше Мери с ужас. С изключение на това, че от време на време посещаваше Ричмънд, най-близкия голям град, от трийсет и пет години насам не беше напускала тихото крайбрежно градче край плажа Вирджиния, което наричаше свой дом.
– Да, но ти ме познаваш. Тук е единственото място, на което се чувствам в безопасност.
Лори се облегна назад върху високия си стол.
– Е, ако досега страхът не е изчезнал, предполагам, че няма и да го направи.
– Не. Вече не говоря за това, но за мен миналото си остава по-реално от всякога.
Макар по-рано в книжарницата да беше доста натоварено поради прилива на туристи за сезона, сега потокът от клиенти беше намалял. Когато се случваше така, двете често си говореха повече, отколкото работеха. „Книжарницата край плажа“ не беше единственият източник на доходи за Лори. Съпругът ѝ, Кристофър Конклин, беше талантлив художник. Рисуваше разнообразни морски пейзажи и макар да не излагаха картините му в престижни галерии, той ги продаваше както в едно специално отредено за него кътче в книжарницата, така и в интернет.
Но Мери, която така и не се беше омъжила, нямаше друга финансова опора. „Книжарницата край плажа“ не носеше голяма печалба, но никой не обичаше повече от нея бягството, което книгите ѝ осигуряваха, а имаше достатъчно клиенти, за да изкарва прехраната си. Само това беше от значение за нея.
– Есен така ми се ядосва, че не искам да изляза и да опозная света. Разходки. Пътувания. Такива неща – измърмори тя, като копнееше да може да се отърси от белезите и ограниченията, които понякога така напрягаха отношенията помежду им. – Постоянно ми повтаря, че съм твърде млада, за да живея като старица.
– Има право.
Мери въздъхна.
– Вече не съм млада.
– Какви ги говориш? По-млада си от мен с девет години. На петдесет и четири не си стара.
Това беше вярно, но тя беше пораснала много по-рано от повечето хора.
– Чувствам се престаряла.
– Другата година, ако те поканят, трябва да отидеш до Тампа.
Тя поклати глава.
– Не мога.
– Може би ще докажеш сама на себе си, че не е така.
Мери не успя да сдържи раздразнението си. Не ѝ харесваше, когато Лори я притискаше да направи нещо.
– Не.
– Мери, Есен не разбира. Почти всеки път това е причината, поради която се карате.
– Знам. И от това се чувствам зле. Но нищо не мога да направя.
Лори сниши глас.
– Би могла да ѝ кажеш истината…
– В никакъв случай – тросна се Мери. – Защо да го правя?
– Има няколко причини. И ти знаеш кои са те. И преди сме го обсъждали – каза Лори все така спокойно, както винаги. Това беше една от многото причини, поради които Мери я обичаше – беше уравновесена и търпелива, и тази уравновесеност някак помагаше на Мери да се справи със себе си, когато старите чувства и спомени започнеха да се завръщат.
В този случай може би Лори отново имаше право. Мери усещаше как миналото се пробужда от дълбокия си сън. Може би наистина беше време да каже истината на Есен.
Но просто имаше толкова много причини да не го прави – основателни причини. И от мисълта да разкрие миналото, да се изправи пред него през погледа на дъщеря си, на Мери ѝ призляваше.
– Не мога да повдигна тази тема точно сега, не и след всичко, с което ѝ се наложи да се справи през изминалата година и половина. Освен това мина толкова време, че сякаш се е случило на някого другиго – каза тя, като мислено потули онези мрачни години сред най-затънтените кътчета на съзнанието си. – Искам да стоя възможно най-далече от тази тема.
Лори не изтъкна колко противоречиво звучаха думите ѝ. Мери се зарадва, че не го направи. Нямаше да успее да ѝ обясни колко истинско и плашещо, и вечно съпътстващо е случилото се за нея – и как в същото време може да се чувства странно откъсната от него.
– С тази разлика, че не се е случило на някого другиго – тъжно отвърна Лори. – Случи се на теб.
Мирисът на океана повече от всичко друго подсказа на Есен, че си е у дома. Веднага щом влязоха в градчето, тя свали прозореца от своята страна и вдиша дълбоко, за да позволи на соления въздух да изпълни дробовете ѝ.
– Какво правиш? – попита Тейлър и прихвана дългата си кестенява коса, за да не ѝ влиза в лицето, докато гледаше навън през прозореца от своята страна.
Есен се усмихна – нещо, за което знаеше, че децата ѝ скоро не я бяха виждали да прави.
– Просто искам да подишам малко чист въздух.
– Ти не понасяш, когато аз свалям моя прозорец – измърмори от задната седалка Кейдън.
– Надявам се, че вече няма да бъда толкова раздразнителна.