Начало / Автори / Нещо ме накара

Нещо ме накара

ДЪНОВИван ГОЛЕВ

Една сутрин, в края на март, станах със задника нагоре. За което нямах вина. Зимата ту си отиваше, ту се връщаше и това действаше доста угнетяващо. Още по-изнервящ беше филмът на Туентин Карантино, дето ни го прожектираха вече втора година. Капакът бяха предстоящите избори. От всички възможни социално-мрежови и телевизионни дупки надничаха муцуните на различни полуидиоти, които ни смятаха за пълни и ни заклинаха да им повярваме за наше добро. Как да си ведър и усмихнат?

Само че додето се мотаех из къщи, слънцето разкъса парцаливите облаци, вятърът ги издуха и ето че зад прозорците се опъна любимото ми синьо небе. Настроението ми бързо разкърши рамене. Айде, Иванчо, стига зандан! Вземай си раничката и се разходи из града!

Ето ме на улицата. Преди да поема надясно към метрото, нещо ме накара да тръгна нагоре, да видя как е колата. Беше наред. Понечих да се върна, но нещо отново ме накара да продължа и да свия в горната уличка. На малкото кръстовище аха! да се спусна надясно, нещо ме накара да наостря слух. И тогава, откъм градинката с гроба на Петър Дънов, в която се отбивах от време на време, чух тиха музика.

Случвало се бе да виждам вътре един или двама поклонници на Учителя, да му отдават почит от някоя пейка с инструментите си. Понякога се поспирах на тротоара и се заслушвах. Този път обаче реших да вляза в градинката. Мимоходом хвърлих гневен поглед на Руското посолство отсреща, откъдето не спираха да ни шпионират, в качеството ни на могъщ военен противник, и отворих металната вратичка.

Музиката се донасяше от две пейки под ъгъл, на едната от които седяха цигуларка и флейтист, а на другата – мъж на години, на чийто гръб пишеше „SCOTLAND”. Отидох до белия гроб в средата, прочетох отново, за да си ги припомня, петте най-важни християнски слова върху пентаграма: Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел, както и окръжността с думите „В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа”, поклоних се мислено и седнах на пейка до входа.

Заслушах се в музиката. Пиеските бяха къси, по минута-две, следваше пауза, навярно наговаряне и отново изпълнение. Сега долових и гласа на шотландеца – не беше нищо особено, просто допълваше с бръмчащия си тембър мелодиите. Постепенно се отпусках, душата ми, ако имах такава, се отнасяше някъде над цветята и дърветата, а погледът ми замечтано се рееше над клоните и търсеше нещо, което може би още не бях намерил.

Два гълъба изпляскаха с криле и кацнаха над главите на малкото трио. Огледах градинката – имаше още петима-шестима като мен. Един четеше книга, друг говореше по телефон – малки самотни островчета плът сред привидно общата ни съдба. Очите ми се спряха на две кръгли перца в тревата, които ветрецът се мъчеше да отскубне от стръковете, но те не искаха да се предадат, само ситно трептяха.

Незнайно откъде, малък синкаво-сив гълъб се появи в краката ми и ме загледа със ситното си като мънисто оче. Ела, ела, подканих го. Той дойде до обувката ми и стъпи върху нея. Сетих се, че имам в раницата малко фъстъци, извадих ги и сипнах на паветата. Моят нов приятел ловко ги глътна. Додето изтръсквах още от пакетчето, пукот на криле приземи други два гълъба. И се започна. Секунда след секунда сивкави топки в различни нюанси се спускаха от пустата до този миг висина, заклатушкваха се към краката ми и кълвяха скромните ми дарове. Скоро над трийсет птици кръжаха наоколо, следяха ме с поглед и тепкаха нетърпеливо с крачета.

Изпразних пакетчето и дълго още седях като вцепенен на пейката, гледайки това живо, пулсиращо единство, което ме бе припознало за другар и не искаше да си тръгва.

Когато се събудих тази сутрин, не допусках, че толкова много живи същества имат нужда от мен.

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

sveti-yoan-krastitel

Вчера Йордановците, днеска Ивановците!

Нормално е на Ивановден да започнем с Иван Вазов. Най-малкото, защото всеки един от нас, …