Иван ГОЛЕВ
Една сутрин, в края на март, станах със задника нагоре. За което нямах вина. Зимата ту си отиваше, ту се връщаше и това действаше доста угнетяващо. Още по-изнервящ беше филмът на Туентин Карантино, дето ни го прожектираха вече втора година. Капакът бяха предстоящите избори. От всички възможни социално-мрежови и телевизионни дупки надничаха муцуните на различни полуидиоти, които ни смятаха за пълни и ни заклинаха да им повярваме за наше добро. Как да си ведър и усмихнат?
Само че додето се мотаех из къщи, слънцето разкъса парцаливите облаци, вятърът ги издуха и ето че зад прозорците се опъна любимото ми синьо небе. Настроението ми бързо разкърши рамене. Айде, Иванчо, стига зандан! Вземай си раничката и се разходи из града!
Ето ме на улицата. Преди да поема надясно към метрото, нещо ме накара да тръгна нагоре, да видя как е колата. Беше наред. Понечих да се върна, но нещо отново ме накара да продължа и да свия в горната уличка. На малкото кръстовище аха! да се спусна надясно, нещо ме накара да наостря слух. И тогава, откъм градинката с гроба на Петър Дънов, в която се отбивах от време на време, чух тиха музика.
Случвало се бе да виждам вътре един или двама поклонници на Учителя, да му отдават почит от някоя пейка с инструментите си. Понякога се поспирах на тротоара и се заслушвах. Този път обаче реших да вляза в градинката. Мимоходом хвърлих гневен поглед на Руското посолство отсреща, откъдето не спираха да ни шпионират, в качеството ни на могъщ военен противник, и отворих металната вратичка.
Музиката се донасяше от две пейки под ъгъл, на едната от които седяха цигуларка и флейтист, а на другата – мъж на години, на чийто гръб пишеше „SCOTLAND”. Отидох до белия гроб в средата, прочетох отново, за да си ги припомня, петте най-важни християнски слова върху пентаграма: Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел, както и окръжността с думите „В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа”, поклоних се мислено и седнах на пейка до входа.
Заслушах се в музиката. Пиеските бяха къси, по минута-две, следваше пауза, навярно наговаряне и отново изпълнение. Сега долових и гласа на шотландеца – не беше нищо особено, просто допълваше с бръмчащия си тембър мелодиите. Постепенно се отпусках, душата ми, ако имах такава, се отнасяше някъде над цветята и дърветата, а погледът ми замечтано се рееше над клоните и търсеше нещо, което може би още не бях намерил.
Два гълъба изпляскаха с криле и кацнаха над главите на малкото трио. Огледах градинката – имаше още петима-шестима като мен. Един четеше книга, друг говореше по телефон – малки самотни островчета плът сред привидно общата ни съдба. Очите ми се спряха на две кръгли перца в тревата, които ветрецът се мъчеше да отскубне от стръковете, но те не искаха да се предадат, само ситно трептяха.
Незнайно откъде, малък синкаво-сив гълъб се появи в краката ми и ме загледа със ситното си като мънисто оче. Ела, ела, подканих го. Той дойде до обувката ми и стъпи върху нея. Сетих се, че имам в раницата малко фъстъци, извадих ги и сипнах на паветата. Моят нов приятел ловко ги глътна. Додето изтръсквах още от пакетчето, пукот на криле приземи други два гълъба. И се започна. Секунда след секунда сивкави топки в различни нюанси се спускаха от пустата до този миг висина, заклатушкваха се към краката ми и кълвяха скромните ми дарове. Скоро над трийсет птици кръжаха наоколо, следяха ме с поглед и тепкаха нетърпеливо с крачета.
Изпразних пакетчето и дълго още седях като вцепенен на пейката, гледайки това живо, пулсиращо единство, което ме бе припознало за другар и не искаше да си тръгва.
Когато се събудих тази сутрин, не допусках, че толкова много живи същества имат нужда от мен.