Лира Литературно-рекламна Агенция
Говорим с Калоян Явашев, комедиант по душа, дресьор по професия, и грижовен баща, макар да твърди обратното в хумористичната си книга „Апокалипсис сега с деца“
Опитът му с дресурата на папагали и отглеждането на три деца го е направила такъв философ, че нито един читател няма да остане равнодушен пред татко Калоян, както е по-известен нашият събеседник. Илюстрациите към неговия забавен мемоар са дело на Неда Малчева и те остроумно допълват думите вътре, на които се смеем с цяло гърло, но все пак с тънката мисъл, че зад тази луда педагогика стоят всеотдайност и любов.
Господин Явашев, на колко години станаха вашите деца от времето на първата ви книга „Дневникът на един татко звероукротител“? 
Здравейте, нека ви предупредя още в началото, че обръщението „г-н Явашев“ ме напряга, тъй като го свързвам с градината на децата ни, откъдето често ми звънят и разговорът започва с „г-н Явашев“, продължава с „вашият син/дъщеря направи…“, следват възклицания „ама направо не мога да повярвам/уж ги гледахме/Господи, това ли заслужавам!?“ и завършват с „умолявам ви да дойдете и да си ги приберете поне за днес!“ Иначе, близнаците са вече на 5 и половина, а малкият ни син на 3 и половина години.
А татко им защо не порасна, тоест продължавате да вършите щуротии, че и ги документирахте в още една книга – „Апокалипсис сега с деца“?
Това, което вие наричате щуротии, всъщност за нас е най-логичното и нормално нещо, което съм мислил, че е правилно да се направи в ситуацията. Не отричам, че животът ни е низ от абсурди, но колкото и да ни беше неохотно, на нас ни се наложи да се разделим с логиката и здравия разум, за да оцелеем в този апокалиптичен кошмар, който сами създадохме с толкова самоубийствено (явно!) желание.
Както сте го описали, всички ще си помислят, че е много забавно да се живее у вас. Какво наистина е в състояние да ви извади от равновесие?
Изхождайки от натрупания многодетен стаж, който подкопава денонощно нервите и психичния ни статус, водейки го неумолимо към психичен срив, ние уверено можем да твърдим, че ни е по-лесно да изброим нещата, които биха ни вкарали в равновесие (броят се на пръстите на едната ръка и обикновено се продават с бандерол), отколкото всичко онова, което ни разстройва или разклаща. Нормални на пръв поглед удобства (да оставиш нещо някъде и после да го намериш на същото място, тишината, чистотата…) всъщност ни разстройват и плашат, защото знаем, че са необичайни за нашия дом, а ние не обичаме изненадите заради разклатените си нерви! Дори и приятните изненади са забранени (рождени дни, печалба от тото, тест за бременност…!!!).
Все повече се налага идеята за „диктатурата“ на децата, излизат книги за демоничния им характер, за вродената им лошотия. Къде е проблемът според вас?
Проблемите са много и ми напомнят за триглава ламя, на която отсичаш едната глава, а там се появяват нови две. Винаги съм мислел, че родителите са с основни заслуги за изграждането на детския характер и трябва да носят най-голямата отговорност за формирането му (изключвам себе си, защото тия деца нямат нищо общо с възвишените ценности, които се опитвам да им предам, въпреки твърденията на майка ми, че те са най-хубавото нещо, което съм направил в живота си!)
Като типичен бургазлия и през майтапите личи, че си обичате града. Смятате ли скоро да ходите с децата около Хеликон на „Тройката“, за да предупредим хората?
Всъщност наистина смятам да отида скоро до Хеликон, тъй като излязоха две книги, които изключително ме интересуват, тъй като обичам биографии, а на Марко ван Бастен и Уди Алън вероятно са истински шедьоври. Ще посетя книжарницата без деца, за да мога за се насладя на атмосферата, а не да я развалям с търчане по етажите и крещене.
И последен въпрос – сигурно често ви питат, но интересът е логичен: папагалите, които дресирате, вкъщи ли ги държите?
За пореден път отговарям − не! Как си представяте живота на едно семейство, на един жилищен блок или дори на жилищен квартал, в който живеят заедно три деца и осем папагала?! Здравословната дистанция е най-надеждното ни средство за защита и си позволяваме редки, но винаги взривоопасни срещи между папагалите и децата, като тайно се молим да не се съюзят някой ден, за да ни довършат!
Разговора води: Людмила Еленкова
