Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Преди четиресетина години, в градинката на улицата с името на колегата му Антон Павлович Чехов, пред блока, където живееха с майка ми, баща ми засади орех. Орехче, стръкче в онези времена. Постепенно дървото се разви, разпери плещи, за да стане днес истински гигант над околните залинели овошки и храсти, толкова неугледни, че на тяхно място бих се срамувал.
Помня, казвал ми е, че купил малката фиданчица на Женския пазар и продавачът му рекъл: „Няма да съжаляваш, ще видиш какви едри орехи ще ражда един ден.” Самата истина е. Плодовете на благородния чужденец сред бетона и асфалта са удивително големи, с мека черупка и вкусна ядка. Да се чудиш и маеш как природата надделява над неудобството и омразата и пренася във времето онова, което смята за добро.
От баща ми научих, че орех не се сади от самия плод, а трябва да се ашладиса върху обикновено семеначе, на което се присажда калем от желания сорт. Инак растението се изражда. Ядката на ореха наподобява нашия мозък, който също не можеш да бучнеш на празно място и да чакаш резултат. Трябва да го присадиш на друг човек.
Като се замисля само колко неща знам и мога да върша благодарение на баща ми! На една чернобяла снимка съм три-четиригодишен и той ме учи да пиша на пишеща машина. На друга снимка ме държи през корема, за да плувам. Благодарение на него мога да карам колело, да играя шах, да ловя риба. Взема ли да си припомням всички уроци, които ми е преподал, ферманът сигурно ще е дълъг, та дълъг.
Ние всъщност непрекъснато това правим – като крачещи книги сновем един към друг и си разменяме написаното вътре, за да не изчезне. Няма нищо по-трайно от тази наша безсмъртна дейност, дори размножението ни може да секне, но обмяната на познания и умения – никога. Затова сме божем Homo sapiens-и и разумът е част от наименованието на вида ни – въпреки че някои наши общи познати упорито се опитват да го опровергаят.
Баща ми си замина преди девет години и спря да ме учи. Както и аз спрях да се мъча да му се отблагодарявам за всичко, което е сторил за мен. Не е и нужно, естественото разпространение на познанието е настрани и напред, не назад. На каквото мога, уча наследниците си или тия наоколо. Ако това не звучи прекалено самонадеяно.
Все още почти всеки ден, на път за майка ми, минавам покрай достолепния орех. В зависимост от сезона, гледам нагоре могъщата му корона и търся в нея листа, пъпки, зелени или зрели плодове, изсъхнали обвивки. Няколко години се опитвах да изпреваря градските номади, набързо ошмулващи великана. В един момент се отказах.
Наскоро, в един късен следобед, пак минавах под клоните му. Подухваше свеж ветрец и се спрях за малко под дървото, за да обходя с поглед излинялата трева. Нямаше и един орех за цяр – само сухи обелки и счупени клонки от вероятните извършители. Вдигнах поглед към небето. Нищо, тате, рекох му. Важното е, че дървото си е тук, а това означава, че и ти си тук. След време двамата ще гледаме насам отвисоко и ще се радваме, че други самоходни книги се спират и брулят, спират и брулят…
Вярвате или не, в този миг, съвършено ненадейно, между блоковете се втурна порив на вятъра. Беше толкова силен, че дори се пових на една страна, да се затуля. И тогава чух: туп, туп-туп, туп, туп… Не повече от десетина секунди. Вятърът стихна внезапно, както и се бе появил. В краката ми тук-там светлееха едри орехи – едни голи, други с якенца. Взех да ги събирам и да ги слагам в джобовете на моето. Преброих четиринайсет.
Вдигнах поглед към стъменото небе и токът, който винаги протича между баща и син, потрепери като невидима мълния и се стопи в безкрая.
Който твърди, че има смърт, лъже.
