Лира Литературно-рекламна Агенция
Авторката на „Детският влак“ Виола Ардоне говори за преподаването в условия на ковид, за Историята на Италия и за своето детство, което е преосмислила
От началото на тази побъркана година, та до днес, въздействието на книгите не само не отслабва, напротив, чрез тях човек се разпознава в чуждите драми и вижда как неговия малък свят се проектира на фона на Историята. „Детският влак“ е такава книга. Фактът, че стана „Избор на книжарите за 2020-а„, засили равносметката и ни провокира да потърсим авторката Виола Ардоне, за да видим как се чувства една талантлива неаполитанска учителка насред ковид-пандемията, и какво още ще ни разкаже за своя роман. Благодарим на издателство „Обсидиан“, които помогнаха да осъществим връзка, и на преводачката на книгата Вера Петрова, защото се ангажира да преведе специално за Лира.бг интервюто с Виола Ардоне.
– Госпожо Ардоне, „Детският влак“ беше избран от книжарите на „Хеликон“ за Книга на 2020-а. Разбрахме, че и в Италия е получил подобно признание от тамошната най-голяма книгоразпространителска верига. Очаквахте ли да оценят книгата именно хората, през чийто ръце всекидневно минават стотици заглавия, както във вашата страна, така и в България?
– Да, италианските книжари от веригата „Джунти ал пунто“ ме удостоиха с наградата „Обичам тази книга“. Особено ценя признанието на книжарите, тъй като те най-добре познават книжния пазар и са компетентни в различни области. Връзката с книжарниците за мен е изключително важна – тяхната ежедневна и повсеместна ангажираност е от решаващо значение за успеха на дадена книга и разпространението ѝ сред читателите. Безкрайно съм им благодарна.
-Какво знаете за нашата страна, били ли сте в България? Всички твърдят, че по темперамент си приличаме с италианците.
– Никога не съм била в България и много съжалявам, защото е страна, богата на история, традиции, култура и природни красоти. Обещавам си да я посетя, когато извънредното положение приключи.
– Разкажете ни за вашата работа като учител и как се справяте в условията на пандемията? От „Детският влак“ човек остава с впечатлението, че милеете за децата.
– Обичам работата си на учител, не бих могла да живея без нея. Преподавам в гимназия и моите ученици ми дават силата и енергията да се справя с всичко, също и с тази пандемия. Преподаването от разстояние единствено чрез видео уроци от екрана на компютъра ни ограничава значително. Както те, така и аз искаме да се върнем в клас възможно най-скоро.
– Истинска ли е историята в „Детският влак“, деца, превозвани с влакове от Южна към Северна Италия, за да преживеят зимата, има ли я в италианските учебници…
– Това е една от многото истински истории от следвоенния период, които не са намерили място в учебниците. Може би защото инициативата е била дело на Комунистическата партия, а след разпадането ѝ никой в Италия няма желание да припомня някои нейни заслуги. Историята дълбоко ме разтърси, защото бележи важен момент на солидарност и единство за страната ни. Днес, струва ми се, подобни моменти са рядкост, за съжаление.
– Кое ви беше по-трудно, да влезете в образа на едно дете от влака – Америго, или да говорите от негово име като възрастен мъж. Вълнувахте ли се, докато пишехте и правехте проучвания за книгата?
-Ще ви се стори невероятно, обаче най-трудно ми беше да накарам порасналия Америго да проговори: наложи да си дам сметка за собствената си уязвимост, за това как се отнасям към желанията и надеждите си, а и към собствената си майка. Повторният прочит на някои от последните глави силно ме развълнува.
– Досегът с изкуството ли задълбава пропастта между детството и зрелостта на вашия герой, който става цигулар?
– Това, че Америго открива изкуството, определя избора му дали да остане, или да замине. Музиката, хармонията, красотата са измерения, до които не би имал достъп в родния си град, където е обречен на бедност и без бъдеще. Когато разбира, че за да развие и изяви таланта си трябва да напусне своята майка, в него се заражда конфликт, който ще носи цял живот.
Особено ценя признанието на книжарите, тъй като те най-добре познават книжния пазар и са компетентни в различни области. Връзката с книжарниците за мен е изключително важна
– Вие самата какво детство имахте?
– Моето детство беше безоблачно, но бях много привързана към майка си. Живеех почти в симбиоза с нея и мисълта да се разделим ме изпълваше с ужас. Затова така ме впечатли историята на тези деца – толкова малки, а напускат семействата си и поемат на дълъг път (на времето пътуването е траяло 30 часа), за да се приспособят към живот, напълно различен от техния. Мисля, че преживяното от тях е сравнимо само с живота на мигрантите, които днес пристигат в Европа да търсят по-добра съдба.
– Като поглеждате назад, към онази разделена Италия след Втората световна война и днешната ковид-криза, има ли база за сравнение между двете ситуации?
– Често си задавам този въпрос. Отговорът е, че трябва да изчакаме сегашната криза да приключи, за да сравняваме двете ситуации. В следвоенна Италия има силна солидарност, защото след разрухата е било нужно да се гради наново: затова са се погрижили за „децата на войната“ – нали на тях се е падало да изградят страната, както и е станало в действителност. Днес с ковид-кризата все още не сме се отърсили от страха, а страхът не е приятел на солидарността – който се страхува за живота си понякога се превръща в егоист. Аз обаче съм оптимист и си представям ситуацията след пандемията като период на един нов Хуманизъм. В Италия, в Европа, в целия свят ще си дадем сметка, че за да се гради наново, трябва да сме единни и солидарни, подобно на случилото се в годините след Втората световна война. Пък и може ли да се живее без Сперанца (Фамилното име на главния герой в романа. Speranza (ит.) означава надежда – бел.прев.)?
