Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Наблюдавайки с проницателния поглед на лаик-професионалист хора от коя възраст най-много се панираха от ковид истерията, стигнах до извода – от средното поколение. На вид мъже и жени в разцвета на силите си, с изградено място в обществото, така да се каже – гръбнакът на осигурителната и здравната ни системи, а пък карат и колите си с маски. Приближиш ли до тях с леко разхайтен парцал на лицето, бучат изпод своя и те сочат с пръст: „И носа, и носа!”
Имайки лошия навик да си задавам въпроси за произхода на нещата, запитах се и този път. И получих следните мисли. Това поколение е преживяло първите си десетина-двайсет години в условията на соца. Лъгали са невинната му младежка душа с правдата на криви утопии, мачкали са му самочувствието, насилвали са свободата му и в резултат то е поело критична доза подчинение. Ала ето че „избухва демокрацията” и то се озовава в безтегловност, защото не знае кому да се подчинява. Ние, по-дъртите, бяхме имали време да си изградим антитела, да се научим да заобикаляме подчинителите, да ги неглижираме. Те обаче не бяха имали това време. Бяха като „зайци” в казармата, уволнени най-ненадейно, преди да са успели да станат „стари кокали”.
Този им багаж от младостта, въпреки всичките им натрупани качества впоследствие, ги прави по-лесни за манипулации – дали от устата на някой вирус, официален говорител или ЕС е без значение. Като прибавим и първите бръчици по лицето, напомнящи, че старостта не е далечен мираж, ето ти готови кандидати за мачкане и зомбиране.
Ние от предишното поколение сме надживели безропотната готовност сляпо да вярваме. А поколението на внуците ни не е имало време да я формира. Ето защо млади и стари помежду си сме по-близки в схващанията си, докато с тия по средата нерядко се дърлим. Което за пореден път потвърждава извечната максима – враговете на моите врагове са мои приятели.
Средното ни поколение в голямото си мнозинство е консервативно, каквото е впрочем навсякъде по света. Затова приема по-лесно рестрикциите, скептично е към промени и не подкрепя протести, защото вече е спастрило за старини – а наложи ли се да сменя парадигмата, току виж загуби постигнатото. За него е важно да има спокойствие, пък било и гнило. Революциите не са по вкуса му, предпочита еволюциите, при това, ако е възможно, по-бавните. Не ми е приятно, но ги разбирам. И аз неведнъж съм се държал като тях.
В едно и млади, и средни, и стари сме единни – че искаме да живеем като хората в „белите” страни. Така да се каже, всички обичаме Реймънд. Проблемът е, че всеки от нас го обича по своему. Младите са готови да се борят за него, защото животът им тепърва предстои. Старите вътрешно ги съпортваме, защото вече няма какво друго да губим, освен достойнството си. Но тия, средните, не искат да рискуват. Хубаво-лошо, уредили са си гечинмека и по-добре врабче в ръката, отколкото сокол в гората. И понеже са най-влиятелната част от обществената маса, най-често става тяхното. Тоест, нищо не става.
Героят на Иван Вазов Рачко Пръдлето има една култова фраза: „Името е нищо, но човек, като е честен, тогава и името е красно.” Е, да, ако забравим келепира и предателството му.
Та така, драги Бойчоогняновци, Кириакстефчовци и Фратьовци! Един народ сме, а колко богат на възгледи! Обичаме се, търпим се, мразим се, после дойде изневиделица някоя футболна победа и пак се обикнем. Какво пък, като не можем да се прегърнем с Реймънд, и с Рачко си ни е мега яко. Тъй и тъй сме закърмени със специфичния му аромат.
