Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Дойде ли септември, все се сещам за него. Скъпият ми вуйчо Въльо беше мъж канара. Най-силно в кльощавото ми детство ме впечатляваха бицепсите му – като агнешки главички на яките му ръце. Беше четвъртит, с широки рамене, плътни прасци и светла кожа, а гласът му бурия кънтеше надалеч. Смееше се шумно, някак давейки се, а очите му примижаваха като на китаец. Радваше ми се като дете всеки път, когато отидехме с майка ми у тях в тясното им жилище недалеч от ДНА-то в Казанлък, където живееха с учинайка ми Малина и братовчедите ми Марина и Цветан.
Беше танкист в казанлъшката танкова бригада. Завърши кариерата си като ротен командир с чин майор. Палеше се като барут като ми разказваше за непобедимите Т-34, с които бяха оборудвани. Четеше всичко. Но винаги най-много се е палил от политиката.
С времето срещите ни се разредиха, àко че ни деляха някакви си двеста километра. Всеки път, колкото и дълго да не бяхме се виждали, той подхващаше шумно някоя злободневна тема и се налагаше майка ми или учинайка да се редуват да му шъткат. Тогава той почваше да шепне, но за компенсация блещеше очи и ръкомахаше, за да изложи по-красноречиво аргументите си. Беше хем забавно, хем пленяващо.
Учинайка почина сравнително млада, а с вуйчо все по-рядко се чувахме или виждахме. През август 2001 бяхме с майка ми по някакъв повод в Казанлък и минахме през зеленчуковия пазар. И не щеш ли – насреща ни изникна вуйчо. Изненадата беше пълна и то не бяха прегръдки, ахкания. Вуйчо (на моите днешни години) се бе цанил охрана на пазара. Не беше вече същата канара и гласът му бе поотслабнал, но пак си беше як и пак лесно се палеше. Прекарахме вечерта заедно в къщата на леля ми Мара.
Двамата с майка ми си обещаха отсега нататък по-често да си общуват. Аз – че ще им съдействам. И се разделихме. А на 13 септември се обади братовчедка ми Марина и ни съобщи, че вуйчо е починал. Така че наистина имаше скорошна среща, но… на погребението му.
А какво се бе случило.
Братовчед ми Цветан, който е агроном, през 90-те години замина със семейството си в Америка. Беше се установил в един от аграрните им щати, не помня кой. Непосредствено преди 11 септември 2001 година децата му заминават на екскурзия в Ню Йорк, където посещението на Кулите-близнаци било задължителна точка в програмата им. Когато кулите гръмват, от претоварване блокират и телефонните комуникации и два дни Цветан и жена му нямат никаква информация какво се случва с децата им. Вуйчо в Казанлък бил в течение на цялата тази ужасия. Мога само да гадая какво му е било в душата, докато се е надявал с децата всичко да е наред. Слава Богу, беше, но той така и не го разбрал. Получил инсулт (или инфаркт) и си замина.
Статистиката от този ден съобщава за 2 974 жертви от 90 държави. Не съм срещал България сред тях, но със смъртта на вуйчо ми Въльо категорично слагам и нашата страна като деветдесет и първата, а числото поправям на 2 975.
Днес си мисля, че с рухването на двете кули някак бе рухнала и моята детска вяра в непоклатимостта на отделния човек, пък бил той танкист и канара. Не можем поединично в този свят, колкото и да се палим, да оправим политиката. Трябва да сме много и да сме заедно.
А понеже случилото се на 11 септември приемам твърде лично, без значение дали е дело на ония фанатици от Ал-Кайда или на някои дълбоко законспирирани местни политически мутри, ще им кажа само това: да гниете в ада, боклуци!
