Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Милан Кундера определя тази своя книга като „среща с размислите и спомените, със старите теми (екзистенциални и естетически) и със старите любимци − Рабле, Яначек, Фелини, Малапарте…“. Тя обаче е много повече от разходка из вече познатото ни солидно обкръжение на личности, повлияли творчеството на един от най-големите живи писатели, или отличени от него като значими фигури. Защото „когато един творец говори за друг, той винаги говори за себе си, по заобиколен начин, и точно в това трябва да се търси смисълът на оценката му.“
Публикувана през 2009 г., „Една среща“ е искряща колекция от есета за паметта и забравата, заветите и предателствата на историята. Ерудиран диалог със себе си през вглеждане в множествения образ на твореца изгнаник. Страстна апология на изкуството в епоха, която вече не цени изкуството и красотата… Тук е художникът неверник Франсис Бейкън и неговата перверзна радост от отчаянието, кодирана в изкривените му портрети, сякаш взривили самата красота като идея, но с тайното намерение да я съхранят, да покажат, че границата, отвъд която Азът престава да бъде Аз, е съмнителна, следователно сме длъжни да се примирим, че съществуването ни е чиста случайност. От нас се очаква единствено да играем играта докрай, по възможност честно. Тук е Кафка, узаконителят на неправдоподобното в изкуството на романа. Тук са Анатол Франс, Данило Киш, Брехт, Сартр и Маркес, Достоевски с неговия свят идиот княз Мишкин, провокирал размисли за природата на смеха, Луи-Фердинан Селин със зловещите му наблюдения за човешкия театър, който не секва до последния ни дъх, Филип Рот и Дейвид Х. Лорънс с литературните им експерименти на тема сексуална свобода. Оказва се, че ускореният ход на историята е преобразил из основи индивидуалното съществуване и застрашава свързаността с предшествениците ни, а когато няма родители, закони и условности, когато желанието не знае бряг, собственото ни тяло се превръща в наш враг, в генератор на самота. (Кундера неслучайно определя Филип Рот като най-умелия историк на американския еротизъм.)
Авторът на „Завесата“ и „Изкуството на романа“ е достатъчно щедър, за да насочи прожекторите и към малко или много екзотични артистични инвенции и личности − като исландеца Гудбергур Бергсон например, голям европейски романист, автор на романа пикареска „Лебедът“, полския писател и преводач Марек Биенчик, чешката писателка, поетеса и изкуствоведка Вера Линхартова: „Дали когато пише на френски, Линхартова е все още чешка писателка? Вече не. Вече е другаде. Другаде, както някога Шопен, другаде, както по-късно Набоков, Бекет, Стравински, Гомбрович. Разбира се, всеки изживява своето изгнание по свой неподражаем начин“. А рефлексията върху творчеството на Хуан Гойтисоло („Печал в рая“, „Островът“) безмилостно налага наблюдението, че скандалът на повторяемостта бива винаги милостиво заличаван от скандала на забравата − тази „голяма бездънна дупка, в която потъва споменът“.
Мисля за последните години на миналия век. Паметта, задължението да помним бяха ключовите думи на това време. Смяташе се за въпрос на чест да се разобличават миналите политически престъпления, да се преследват сенките им, да се изчиства и най-малкото оставено от тях мръсно петънце… Попитах веднъж един приятел: „Познаваш ли „Оцелелият от Варшава“?“ Не знаеше за какво говоря. А ораторията на Шьонберг „Оцелелият от Варшава“ е най-големият паметник, който музиката е издигнала на Холокоста. В нея е запазена цялата екзистенциална същност на еврейската драма от XX век. В цялото ѝ ужасяващо величие. Стремим се да не забравяме убийците. А сме забравили Шьонберг.
„Една среща“ започва с анализ на контурите на екзистенциалния роман, за да завърши с реверанс към творчеството на иначе противоречивата фигура на италианския интелектуалец Курцио Малапарте, най-известен с произведенията „Капут“ и „Кожата“. Милан Кундера е на мнение, че понякога един репортаж може да носи заряда и мощта на литературно произведение − стига естетическото намерение да е достатъчно силно, за да може чувствителният читател да го изключи от контекста на сведенията, изведени от историци, журналисти, политически анализатори, мемоаристи. Това именно се отнася за „Капут“ и „Кожата“, а и за работата на Малапарте въобще, когото Кундера счита за предвестник на ангажирания писател.
След последната страница отеква прозрението, че въпреки богатството на изживения опит, „на излизане от едно историческо изпитание хората са точно толкова глупави, колкото са били на влизане“. И укрепва съзнанието, че поезията, музиката на живота и хуморът като убежище извират от прозата на живота, от най-устойчивите и неунищожими баналности.
„Една среща“ е в превод на Росица Ташева
