Лира Литературно-рекламна Агенция
Една особена книга е на фокус на нашето внимание – „Епизоди от номенклатурния аквариум, или как…се купува риба“. Някои ще видят в нея потвърждение на правилото, че в мътна вода риба се лови най-добре, или как живеехме, подчинени на административни правила. Други ще сравнят с насмешка дипломацията ни сега и преди, трети ще кимнат благосклонно – имаше ред и твърда ръка. За всичко това разказва д-р Владимир Петков, преводач в най-смутните години на най-тежката номенклатура, и му прави чест, че ги пречупва през призмата на хумора. Всеки ред от неговата книга буди ако не смях, то със сигурност горчив размисъл.
– Д-р Петков, представете се на читателите.
– Пол – мъж.
Възраст – още един месец и ще стана на 69 години.
Образование – медицина, благодарение на семейната инерция.
Философия – хоби, може би.
Дипломатическа Академия – интереси.
Работа – асистент по философия в Медицинска Академия, 5 години.
От студенството – извънщатен преводач към ЦК на БКП, 10 години
В сектор “Протокол” към отдел “Външна политика и международни връзки” на ЦК на БКП – 4 години. В Министерство на външните работи – 6 години, от тях 3 години началник на отдел “Протокол” в посолството на страната ни в Москва.
Семейно положение – би могло да бъде по-добро, имам само пет внука от две деца.
– Вашата мемоарна книга е озаглавена “Епизоди от номенклатурния аквариум или как… се купува риба”. За мнозина годините, за които разказвате, са по-скоро страховити. Вие как успяхте да погледнете на тях с усмивка?
– Във всяка държава, ако не спазваш нейните действащи закони, годините биват страховити. Социализмът у нас се появи в много бедно и незряло общество, но създаде базисни социални бонуси – безплатни медицина и образование, почивка на символични цени, токът и отоплението бяха незначително перо в семейния бюджет, изчезна неграмотността и безработицата.
Но се появиха и доста нелепости – капсулирана към света държава за обикновения жител, няма свободно движение на работната сила вътре в страната, пагубна уравнивиловка на заплатите, с което мотивът на можещите и знаещите да работят пропадна. Класово-партийният подход ограничи кръга на хората с потенциал за развитие. Ограничена бе свободата на словото, вицовете се превърнаха в социален отдушник.
Репресивните органи бдяха над статуквото с различни похвати – доносничеството се превърна в печеливш занаят, санкции, наказания, понякога репресии – все действия без съществен резултат.
Но имаше държава в строгия смисъл на думата, обществото бавно се замогваше. Освен завистта се появи и траен еснафлък, наченки на снобизъм; масовият консерватизъм и селендурщина се преместиха към града. Не търсех хумора, той си беше тук и живееше щастливо, трябваше просто да го измъквам с въдицата като рибе.
– Смятате ли, че днешната номенклатура си прилича по нещо с онази от времето на соца ?
– Номенклатурата при социализма изпитваше известно неудобство, криеше привилегиите си – специални детски градини, елитни училища, храната от хотел “Рила”, почивка в закрити обекти, подходяща работа.
Сега е друго. Властта е в ръцете на помощния и обслужващ персонал на соцноменклатурата. Назидателната надменност, видимото нахалство и колоритната безпардонност, които струят ежечасно по телевизиите, облекчават хората без чувство за хумор. Смешното им се сервира наготово, в простовато обработен вид. Политическите фигури днес разполагат с несравнимо по-големи финансови възможности извън заплатите си. Очевидност, която дори не крият.
Проблемът е, че у нас няма елит. Номенклатурата не притежава атрибутите на елита – унаследени политически, икономически и културологични натрупвания. От номенклатурата можеш спешно да отпаднеш, от елита – не.
Сега е друго. Властта е в ръцете на помощния и обслужващ персонал на соцноменклатурата
– Дали младите биха разбрали за какво всъщност пишете ?
– Трудно ми е да отговоря, по-скоро не. Освен тези, чиито родители са им разказвали обективно и са сравнявали приликите и разликите между двете епохи, творени, да не забравяме, и едната и другата, от българи. За жалост, у нас липсва историческо мислене и традиция. Ние не знаем практически гроба на нито един български цар, не знаем гроба на Левски и Ботев, както и много други неща от най-новата ни история.
– Коя случка от „номенклатурния аквариум“ е оставила най-ярък спомен в съзнанието ви ?
– Без съмнение, посещението на нашата парламентарна делегация в Москва през 1990 година. Когато в парка на съветската резиденция председателят на Великото народно събрание акад. Николай Тодоров започна да ме прегръща и се просълзи. Без досега да знаем, семейните ни истории се преплитаха по драматичен начин, но с щастлив край. Благодарение на което, и той, и аз изобщо съществуваме.
