Лира Литературно-рекламна Агенция
Светът на бъдещето ще е свободен, казва творецът
Носителят на Нобелова награда за литература за 2010-а, писателят Марио Варгас Льоса, живее под карантина в дома си в Мадрид и следи с тревога ситуацията около COVID -19. Размислите му в това интервю за френския вестник „Поан„, заслужават не само внимателен прочит, но и цяла дискусия.
– Как преживявате тази здравна криза и лишаването от свобода, което върви заедно с нея? А лишаването от чувственост, която така добре сте възпял в романите си…
– Почти от десет дни не съм излизал от дома си в Мадрид. Спазвам “забраната”. Не пиша, но чета. А именно един испански писател от ХIХ век, Перес Галдос, който е бил голям подражател на Балзак и Дикенс. Също като тях се е интересувал от човешката комедия. И от страха от бедността… Така че се възползвам от пандемията, за да прочета неговите Episodios nacionales, които са в 46 тома. Що се отнася до чувствеността, нямам впечатлението, че коронавирусът ѝ пречи. Дори имам усещането, че карантината облагодетелства еротизма…
– Във “Файненшъл Таймс” авторът на “Сапиенс” Ювал Ноа Харари посочва риска от създаване на “общество на тоталитарно наблюдение”. На страниците на “Поан” Петер Слотердайк говори за “призрака на преоткрития ред” и вземането на властта от “силоваците”. Няма ли либерализмът, който защитавате, да излезе още по-наранен от тази епидемия, след като вече бе накърнен от възхода на популистки лидери по света?
– Вярно е, всички врагове на свободата се радват на коронавируса! Това е идеалният повод, за да я намалят и да позволят на държавата да се намеси в полето на нашия личен живот. С тревога наблюдавам ситуацията, не само заради страшната икономическа криза, която ще последва, но и виждайки как тези държави се хвалят с ограниченията, които налагат заради вируса.
– Кого имате предвид?
– Китай, например. Когато един китайски лекар още през декември предупреди властите, за да се опита да ги мобилизира, направиха всичко да му запушат устата. Китайската държава накара лекарите да лъжат, да се самокритикуват, напук на науката и политическата ефективност. Китай не искаше никой да знае и е отговорен за това забавяне от няколко седмици, което се оказа трагично за населението му, както и за останалия свят. А сега се опитва с енергията на отчаянието да заличи тази история…
– Със сигурност, но все повече хора вярват в това. Особено в Европа. И свързват нашите демокрации с политическа нерешителност, със загуба на време… “Днес демокрацията е в беда. Нито една страна не е ваксинирана”, казахте вие миналия октомври. Това не е ли още по-вярно за времена на коронавирус?
– Тези вярвания са последица от възхода на популизма в Европа. Вземете Англия, чиито демократични корени смятахме за неузвими и която се хвърли в обятията на демагога Борис Джонсън… Враговете на демокрацията не са извън демокрацията, а вътре в нея. Популизмът има различни лица и едно от най-зловещите е онова, което разглежда свободата като ненужно забавление. Представянето на Китай като страна модел е заблуда, това е политическа диктатура, която се е отворила икономически.
Знаете ли, много е лесно да казваш, че свободата е ненужна, когато не си я загубил. Идете да попитате кубинците, венецуелците… Трябва ли да си преживял диктатура, за да станеш истински демократ! Хайде де! Ред без свобода е несправедлив ред, знаем го и го виждаме всекидневно в страните, където тя е изчезнала. Това, което се случва, е, че преди всичко в момента в Европа сме напълно изгубени. Ние сме безропотни, смазани, ужасени от статистиките, всекидневните цифри за смъртта, която ни кара да преоткрием статута си на преходни създания. Не знаем нищо за този вирус или поне недостатъчно, за да открием противоотрова. Ще я намерим, но междувременно се връщаме в Средновековието: черната чума от ХIV век се превърна в наш референт!
– Някои историци се позовават на нея, като подчертават, че след черната чума е имало икономическо съживяване и дори Ренесанс…
– Това е наивно. След карантината и поражението на вируса ни очаква безпрецедентна икономическа криза и ние трябва да сме подготвени, за да се справим с нея. Никоя страна няма да бъде предпазена. Не мисля, че съм песимист, а реалист. Просто страните, в които царува свободата, ще бъдат облагодетелствани, за да се възстановят, да изберат цивилизацията срещу варварството. Няма нищо по-трагично от бедна страна без свобода. Без топлината на свободата, кафенетата, разговорите, дебатите на свободно изразените идеи. И ако контролът на държавата се приема в нашия свободен свят, то е само защото ситуацията е извънредна и знаем, че е временна. Не вярвам във възможността, спомената от Харари или Слотердайк, за създаване на общество на тоталитарното наблюдение. Най-малкото, това зависи от нас, а в европейската история, когато този авторитаризъм е бил прилаган на практика, той е претърпявал поражение.
Имаме нужда от свидетелства и гласът на писателите трябва да бъде чут в тази епоха, пълна със заплахи
– Коронавирусът предизвиква масово използване на цифровите технологии. Виждате ли цивилизационен прогрес в тази хипертехнологизация? Или това е прогрес на инструментите за контрол?
– Не съм хайдегерианец и никога не съм смятал, че има заплаха в технологичния прогрес. При условие, че държавите не контролират тези нови инструменти. И при условие, че пазарите са достатъчно свободни, за да организират конкуренцията между компаниите, които ги развиват. Технологичният прогрес винаги е намалявал несправедливостите и е обогатявал свободата. И не виждам защо светът на бъдещето да бъде свят без свобода.
– Наблюдава се нарастваща враждебност, поне във Франция, към писателите, които пишат свой “дневник на карантината”. Сякаш литературата “няма право да се меси в това”. Сякаш литературата е безпочвена пред болестта. Сякаш това е часът на науката, а не на литературата. Какво мислите?
– Изобщо не съм съгласен! Точно обратното, толкова сериозна ситуация, като тази, през която преминаваме, призовава литературата! Имаме нужда от свидетелства и гласът на писателите трябва да бъде чут в тази епоха, пълна със заплахи, които парализират дори страните, чието бъдеще изглеждаше гарантирано… Тази разпаленост срещу писателите е абсурдна, ние имаме нужда от разкази, да облечем в думи това неочаквано нещо, което ни сполетя. Както имаме нужда и от наука – и не виждам как това е несъвместимо – както имаме нужда от достоверна информация и бих искал да приветствам решението да не се затварят будките за вестници в Испания, тъй като пресата е важна индустрия. Литературата също е важна, тя проповядва бунт срещу статуквото. Винаги съм казвал на студентите си, че четенето на един добър роман ни прави по-критични към това, което ни заобикаля. Дори е изключително подривен в общество, което иска да упражнява абсолютен контрол върху хората. Идвам от Южна Америка, континент, чиято история бе написана чрез битката между диктатора и писателя. Добре известно е, че диктаторите мразят писателите.
– И кой писател бихте ни посъветвали да четем в този момент, освен Перес Галдос?
– Флобер. Който е истински либерал! Защото ни показва, че талантът може да бъде резултат от труда! И очевидно “Мадам Бовари”, роман, който би трябвало да препрочитаме при всички житейски обстоятелства. Защото показва фундаменталното значение на художествената измислица в реалния живот: тя е необходимо допълнение, за да не ни задуши животът.
– “В политиката идеите са заменени от лозунги и съдържанието се обезцeнява. Това е най-ужасното преживяване за един интелектуалец”, заявихте вие по време на конференциите си в Принстънския университет. “Но от това не можем да заключим, че правенето на политика не е препоръчително за един интелектуалец, защото би било абсурдно заключение”, добавихте вие. Означава ли това, че интелектуалците трябва да се занимават с политика? А вие самият?
– Не бих оттеглил нито дума! В епоха на криза е необходимо интелектуалците, и пак повтарям, писателите, да правят политика, да я правят по свой начин, творчески. За да не стане животът механичен в този несигурен свят. Разбира се, тази криза ни изпраща ужасни образи, но ние имаме нужда и от думи, за да ги изразим, и от нови идеи, за да направим така, че бъдещето да уважи нашите желания. А това също е заразително! Аз съм на 84 г., вече няма да съм кандидат за нищо, но се чувствам млад и ще продължа да участва в публичния дебат като писател, размишлявайки. За мен това е морално задължение.
