Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
„Вторият пол“ на Симон дьо Бовоар в превод на Евгения Грекова
Дори само комичните полемики, които предизвиква всяка година у нас датата 8 март, доказват необходимостта от преиздаването на тази книга. А съдейки по скоростта, с която са се променяли нагласите към „втория пол“ през вековете, тя ще се издава с успех и занапред.
Достатъчно е да припомним, че Светият синод на Българската православна църква в своя позиция по предлаганата от правителството национална стратегия за детето 2019-2030 г., предложи забрана на абортите и въвеждането на задължително религиозно обучение на всички деца. С цялата си бляскава проницателност Симон дьо Бовоар едва ли би могла да допусне, че този цирк ще се играе в европейска страна през 21 век. Ето още един факт: българската държава към настоящия момент не води статистика за случаите на домашно насилие срещу жени (често последвано от смърт), защото то не се третира като престъпление, а в Наказателния кодекс определение за „домашно насилие“ съществува, забележете, едва от 2019-а година. И то като последица от безумния отказ да бъде ратифицирана т.нар. Истанбулска конвенция, която пося раздори и вся смут в душите на българските мъже, припознали в нея заплаха заради ненаситния си комплекс за превъзходство.
„Никой не е по-арогантен, по-агресивен или по-презрителен към жените от мъжа, загрижен за своята мъжественост“, отбелязва Бовоар в своя епохален труд „Вторият пол“, публикуван за пръв път през 1949 г. и предизвикал невъобразим скандал сред привържениците на статуквото. Книгата изследва огромен набор от митове и внушения, свързани с „женския въпрос“: авторката разглежда положението на жената от древността до 20 век от гледна точка на биологията, психоанализата, историческия материализъм, екзистенциализма, изкуството (литературата в частност) и религията. Тезата „Човек не се ражда жена, човек става жена“ е защитена блестящо чрез задълбочен анализ на житейските роли и обстоятелствата в живота на жената от детството, през зрелостта, до старостта.
От зората на човечеството биологическата привилегированост на мъжете им дава възможност сами да се утвърдят като субекти с върховна власт и те никога не са се отказвали от тази привилегия. Робиня или идол, жената никога не е избирала собствената си съдба. „Мъжете създават боговете – пише Фрейзър, – жените ги почитат.“ Уважението на жените към героите и законите на мъжкия свят е плод на тяхната недееспособност и от незнанието им; те признават тези закони, без да разсъждават, като акт на вяра. А вярата носи фанатична сила, защото не е знание: тя е сляпа и упорита. Още Оруел беше констатирал, че невежеството може да бъде голяма сила. Проблемът е, че всичко, което мъжете постановяват, колкото и абсурдно и неразумно да е то, се е приемало от повечето жени безкритично. Те са „наполовина жертви, наполовина съучастници, като всички хора“, както пише Жан-Пол Сартр. На какво се дължи тази пасивност?
Жената не е претендирала да бъде субект, защото не е притежавала ресурси за целта, нито е имала достъп до добро образование, от друга страна, тя също изпитва необходимост от връзката си с мъжа… Монтен пише, че е много по-лесно да се обвинява единият пол, отколкото да се оправдава другият, и сигурно е прав. Но е факт, че законодатели, свещеници, философи, писатели, учени са полагали неистови усилия, за да докажат, че „подчиненото положение на жената е желано на небето и изгодно за земята“. Изковани от мъжете, религиозните системи отразяват желанието им за господство. Те поставят философията и теологията в своя услуга, за което свидетелстват цитираните мисли на Аристотел, свети Тома и други изтъкнати „просветители“. От дълбока древност сатирици и моралисти с удоволствие обрисували женските слабости. През Средновековието жената е абсолютно зависима от баща си и от съпруга си – тя няма никакви права като личност. Консервативната буржоазия продължава да вижда в женската еманципация опасност, застрашаваща нейния „морал“, като под морал тук се разбира саможертвата ù в името на семейството и интегрираността в обществото… През 1789 г. Олимпия дьо Гуж предлага да бъде приета Декларация за правата на жената, която изисква всички мъжки привилегии да бъдат справедливо отстранени. Резултатът? Олимпия намира смъртта си на ешафода.
„Злото не се дължи на някаква индивидуална поквара, то произтича от ситуация, срещу която отделното поведение е безсилно“, отбелязва Бовоар. Женската участ не е творение на природата, а на начина, по който са внушили на жената да се отнася към себе си и света. В този смисъл Бърнард Шоу е много красноречив: „Белият американец – казва той – поставя негъра на равнището на ваксаджия и оттук прави извода, че той не става за нищо друго, освен да лъска обувки“. Когато един индивид или група индивиди са притискани в ситуация на малоценност, те са и фактически малоценни. Само свободата може да прекъсне този омагьосан кръг.
Да си служиш със своя пол като с инструмент на волята си, е недопустимо. За съжаление и днес антифеминизмът е стряскащо жилав и вирулентен – доказателство за това е презрението, с което представителите на по-консервативните общества се отнасят към жените, взели съдбата си в собствените си ръце.
