Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Да започнем от болезнено нежната корица – на нея неслучайно са изобразени оригами фигурки и котки. Да продължим с екзотичното име на авторката – Джанис Париат е индийка по рождение, поетеса и романистка, ослепително красива при това. Да подминем небрежно епиграфа („Лесно е да обичаш“, казва Анаис Нин, но ние си знаем колко е лесно). И да стигнем до първата „стая“ – или първия разказвач, пуснал котва в сърцето на безименната героиня.
Това е „светецът“, учителят по рисуване с обречена мечта да бъде пианист. Не само героинята, чийто портрет се избистря до самия край, и разказвачите нямат имена в тази книга, но пък имат нещо като прозвища или кодови названия, които задават съответни поведенчески модели. (Само един от разказвачите е жена, т.нар. „оплаквачка“). Авторката ни оставя да гадаем дали ги е назовала от позиция на героинята си, или от своя гледна точка, но това не е съществено. И градовете си нямат имена, защото важното е какво значи градът за теб, а не за всеки друг.
Следват още осем „стаи“, като в едната стая, стаята на „касапина“, ще влезем два пъти, навярно защото героинята не е попадала на онова прословуто меме в интернет: Да се събереш отново с някой бивш, е като да използваш повторно старото си бельо, след като си се изкъпал. Понякога нещата се променят само за да останат същите. Впрочем „касапинът“ не е някой върл насилник, не се смущавайте. Той просто се бои, че не ще се влюби никога вече:
С теб съм и най-висшата форма на самия себе си, и най-отвратителната. У дома съм виждал как касапи насичат месо и понякога парчетата остават закачени едно за друго, защото разрезите им не са съвсем чисти. Ние се държим свързани по същия начин. Нещастни сме заедно, но ако сме още по-нещастни разделени?
„Сърцето с девет стаи“ е многофасетъчно интроспективно изследване, облечено в поезия. Експериментален роман за природата на интимността и за срещите, които ни формират. Главната героиня нито веднъж няма да вземе думата – ще се доближаваме до нея единствено през очите на мъжете и жените, прекосили живота ù – не очи, а огледалца от приказен калейдоскоп, затова накрая ще я чувстваме колкото близка, толкова и далечна… Съмнително е дали можем да опознаем някого докрай. Сигурното е, че понякога е по-добре да се разделиш с един човек, за да останеш верен на най-чистия си порив към него. Сигурното е, че сме способни да обичаме даже ако истината за нечия същност ни се изплъзва. Както е сигурно, че има връзки, които не може, не трябва, не бива да бъдат спасявани.
Важното винаги е тук и сега. Нали някой бе казал, че изкуството идва при нас, признавайки си, че не може да ни предложи нищо друго, освен да запамети най-ценните ни преживявания, докато те отминават покрай нас в надпреварата с времето; и го прави единствено заради самите тях, тези неуловими по другначин мигове?
Колко е пленителен този паралел на любовното чувство с изкуството… Когато излезеш от последната стая, след срещата с „моряка“, ще научиш, че „Сърцето с девет стаи“ е плод на една обиколка на Лондон в търсене на японската супа рамен. И веднага ще ти се прииска да я опиташ. Ще се съгласиш, че да обичаш, всъщност е… лесно, наистина. Стигат ти един град, в който да се връщаш, една луна и малко повече честност. Още Маркес твърдеше, че човешкото сърце има повече стаи и от публичен дом.
„Сърцето с девет стаи“ е в превод на Паулина Мичева.
