Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Офисът ни се намира в „Малкия Багдад”, близо до Женския пазар. Сградите в тази част на София са от началото на миналия век, три-четириетажни, красиви, но с неподдържани фасади. Районът е шумен, защото го населяват много иракчани, сирийци, палестинци, иранци, някои от които са тук от десетилетия и въртят дребния си бизнес. Магазинчета за кафе, чай и подправки, за наргилета и шарени съдове, фурни за арабски питки и не на последно място – бръснарници. Всеки път, като минавам покрай тях, се удивлявам колко хора чакат вътре да си освежат прическата. Което ми напомня началното изречение на „Дванайсетте стола” от Илф и Петров: „В околийския град N имаше толкова много бръснарници и погребални бюра, та изглеждаше сякаш жителите на града се раждат само за да се обръснат, подстрижат, освежат главата си с вежетал и веднага да умрат.”
Слава Богу, погребални бюра тук няма. Нека са живи и здрави хората, да се подстригват, ядат питки и пият чай! Добре би било да се карат по-тихо, та да не ги чуваме през прозорците, но такъв им е табиетът. Ако бяха италианци или испанци, щеше да е същата работа. Пък и са дали на света Омар Хаям, Руми. Нека шумят.
Преди няколко години мигрантската вълна направи района доста неприятен. Бежанци спяха по тротоарите, оставяха боклуци, създаваха напрежение. Сега е спокойно. И нашата малка хеликонска дружина може в относителна тишина да отправя към вас, скъпи приятели на книгата, своите медийни послания.
В офиса се подготвя текстовата част на радиото ни, пълни се сайта „Лира.бг”, прави се списание „Книжарница” и се редактират книгите на издателство „Хеликон”. Работа тиха, методична, за някои невидима, но спояваща цялостната усилена дейност на търговската верига.
Няма спор, че в малкия ни екип работохоликът е Люси. От сутрин до тъмна нощ, 365 дни в годината (а тази ще са 366), тя е потънала до шия в задачите си. Работи във фирмата отдавна, минала е през различни стърги, била е и книжар, а от години, заедно с Краси, изпълват радиото с медените си гласове. Наред с това Люси взема интервюта от автори, преводачи и издатели, пише материали за сайта, води колонка в списанието и – като роб в галера – пердаши хиляди ваучери на принтера за книжарниците ни в страната.
Чете новите книги като бясна. Чак не мога да повярвам, че при такава скорост, улавя какво става вътре. Но съм я изпитвал и знам, че не ги бръсне само с поглед, наистина ги чете. И няма как да е иначе, защото тя гостува всеки четвъртък в предаването „Денят с Веселин Дремджиев” по TV+ и TV1, а веднъж месечно е при Петър Волгин в Националното радио. Слушали сте и сте я гледали, няма да ви обяснявам.
Та така с Люси – бачка, та пушек се вдига. Той впрочем е и от цигарите, които сама си свива и не е зле да ги понамали малко, но тя е голямо момиче, да не я учим как да живее. Колкото до живеенето, нека я издадем, че от години го прави все наблизо до офиса, жилищата, които сменя, са все из района. Което е още едно доказателство за предаността ù към работата. Хвала ти, Люси!
Ето, пак е четвъртък и тя е слязла долу на улицата, да чака на тротоара колата, която ще я отведе в студиото на Дремджиев. Наред с другите книги, които ще представи, е взела и „Дванайсетте стола”, която прясно-прясно издадохме в нов превод. Разтворила я е и чете, като от време на време вдига глава да види идва ли колата.
Изведнъж чува до себе си мъжки глас:
– Колько?
Все още потопена в перипетиите на Остап Бендер, но и с бързия рефлекс на книжар, тя вдига глава към мъжа с левантински черти и отговаря:
– 15,95.
На лицето му се изписва презрение.
– Всяка седмица я взема коля… а тя – 15,95. Глюпава жена! – Врътва се и си тръгва.
Ех, Люси, Люси, това ли заслюжи!
