Годината започва с Тери Пратчет!

Ново издание на трилогията на Тери Пратчет, която започна с романа „Масклин”, продължава с втора част от приключенията на номите „Грима и Доркас”.

Какво правиш, когато си не по-висок от педя в свят, направен за гиганти? „Грима и Доркас”, втора част от трилогията за номите на любимия на цял свят Тери Пратчет, дава начало на книжната година с дори повече от обичайната доза абсурден хумор и невъзможни приключения.
Общоизвестна истина е, че през лето 1905 Арнолд Брос е създал своя универсален Магазин с едничката цел да го направи обитаем за мъничките, високи около една човешка педя същества, наречени номи. В Магазина всички неща се намират под един покрив. Такова нещо като Отвънка просто не би могло да съществува. Или поне така си мислят номите, докато една тъмна нощ в Магазина не пристига малка група пришълци. Те изглеждат като номи, държат се като номи и се наричат номи. Но твърдят, че извън Магазина има още много, много неизследвани земи. И най-притеснителното от всичко – че Магазинът ще бъде разрушен!
Няколко месеца по-късно номите са организирали епично бягство от Магазина и са се заселили в изоставена мина край пътя. Нова Ясна Зора очаква бегълците. Само дето не ще и дума, че повечето номи не са и виждали зора – ясна или неясна. Защото, ако бяха виждали, щяха да знаят, че проблемът с новите ясни зори е следният: обикновено след тях се задават облачни дни.
Въздухът прави резки движения, топлината от небето намалява. А като че ли това не е достатъчно – скоро се появяват и човеци. Големи, тромави, глупави човеци, които само прецакват нещата. Искат да отворят мината наново. Как могат номите да опазят новия си дом?
Сър Тери Пратчет е не само един от най-продаваните съвременни автори в цял свят, но и сред най-обичаните имена във фентъзи жанра на всички времена. С пословичното си чувство за хумор и способност да смесва фантазия с абсурдния буквализъм на нашата собствена действителност, Тери Пратчет създава всеобхватния Свят на Диска, любим на читатели от всички възрасти. Автор на над 100 романа, Тери Пратчет е носител на десетки награди и е приет за един от основоположниците на фентъзи жанра.

ОТКЪС

В началото…

… Арнолд Брос (създаден в 1905) отворил Мага­зина.

Или поне така вярвали хиляди номи, които по­коления наред* (*За номските поколения става дума. Номите живеят десет пъти по-бързо от човеците. За тях десет години вече са дълбока старост.) живели под подовете на Арнолд Брос (създаден в 1905) – стар, уважаван универсален ма­газин.

Магазинът бил техният свят. Свят с покрив и стени.

Вятърът и Дъждът били просто легенди от древ­ността. Денят – също. Нощта – и тя. Тук съществу­вали пожарните пръскачки и климатичните инста­лации. Между часовете на Отваряне и на Затваряне тиктакали трескавите минутки на късичкия номски живот. Редели се сезоните: Януарски Разпродажби, Пролетни Модни Колекции, Летни Намаления, Колед­ни Панаири. Начело с Абата и Канцелариите – тех­ните свещеници, вярвали в Арнолд Брос (създаден в 1905) – по един такъв кротък и ненатрапчив начин, тъй че да не го притесняват много-много. Той според тях бил създателят на Всичко – което ще рече на Ма­газина и стоката вътре.

Някои номски родове, сдобили се с богатство и власт, приели имената – е, кажи-речи – на отделите, под които живеели: Дел Икатеси, Железарии, Галантерии…

И тогаз от каросерията на един камион в Мага­зина се изсипали последните номи от Навънка. Те зна­ели що е туй вятър и дъжд. Знаели и още как! Нали тъкмо от тях бягали.

Сред тях бил Масклин, ловецът на плъхове, а също и баба Моркий, и Грима – ама то те не се броят, нали са жени. И, разбира се, с тях дошло и Нещото.

Никой всъщност не знаел какво е туй Нещо. Пле­мето на Масклин си го препредавало от векове – мно­го било важно, толкова знаели за него. И щом се до­ближило до електрическите кабели в Магазина, то заприказвало. И рекло, че било мислеща машина от някакъв си кораб, с който преди хиляди години номи­те били дошли от далечен Магазин – май се наричал „Звезда“. Рекло също и че чува как токът говори, и наред с другото споменало, че след три седмици ще разрушат Магазина.

И Масклин бил онзи, който предложил на номите да избягат от Магазина с камион. Открил обаче – да видиш ти! – че да разбереш как се карат тия ми ти грамадни камиони било най-лесното. Мъчното било да накараш хората да повярват, че могат да се спра­вят с това.

Той не бил вожд. Би му се харесало да бъде вожд. Те, вождовете, какво правят – току си вирват носа и се впускат в някое храбро дело. А пък какво трябвало да прави Масклин – да се кара на хората, да се пъне да ги навива за едно-друго, че и да послъгва понякога, ама само мъничко! И открил, че често е по-лесно да накараш хората да направят нещо, ако ги оставиш да мислят, че идеята е тяхна.

Идеи! Ами да, тъкмо в тях била работата. Идеи им трябвали, и още как! Трябвало да се научат да ра­ботят заедно. Трябвало да се научат да четат. Тряб­вало да свикнат да смятат номките за… е, да речем, почти също толкова умни, колкото са и номите. (Ма­кар че последното си било пълен абсурд, всеки го знаел това. Ако насърчиш една жена да мисли твърде мно­го, на нея є прегрява мозъкът.)

Както и да е, но работите взели, че потръгнали. Камионът напуснал Магазина (тъкмо преди той по незнайни причини да лумне и да изгори) и след като не успял да повреди сериозно почти нищичко, се юрнал из полята.

Номите открили запустяла каменна кариера, скътана под един хълм, и се нанесли в порутените бараки. И тогава решили, че оттук нататък всичко вече ще е Съвсем Наред. Щяла да изгрее – тъй били чули – Нова Ясна Зора.

Не ще и дума, че повечето номи не били и виж­дали зора, ясна или неясна, защото, ако бяха вижда­ли, щяха да знаят, че проблемът с новите ясни зори е следният: обикновено след тях се задават облачни дни. Че и по някой и друг дъжд се излива чат-пат.

Минали се шест месеца…

Това е историята на Зимата.

Историята на Великата Битка.

Това е историята за пробуждането на Джекуб, Драконът от Хълма, с очи-очища и глас-гласище, и зъби, ама зъби, ви казвам.

Но историята не свършва дотук.

Нито пък оттук започва.

Хали в небето бушуваха. Вихри в небето върлува­ха. Вятърът бе се превърнал в твърда степа, която се носеше из полето. В гигантски парен чук, който удря­ше ли, удряше земята. Дребните дървета се огъваха, високите се прекършваха. Последните есенни листа се мятаха из въздуха като заблудени куршуми.

Опустя купчината боклук край чакълените ями. Чайките, дето я наобикаляха, намериха другаде под­слон. И все пак край нея кипеше движение. О, кипеше и още как!

Вятърът се вряза в купчината, все едно имаше нещо кой знае какво против вехтите кашони от прах за пране и съдраните патъци. Консервни кутии с пе­чално дрънчене се търкулнаха в браздите, а разни по-леки боклучета се издигнаха нагоре и се вляха в не­бесната ярост.

И още, и още дълбаеше вятърът. Прошумоляваха хартии и отхвърчаха свирепо встрани.

Най-накрая едно парче, плющяло в урагана часо­ве наред, се откъсна и се зарея из тътнещия въздух. Приличаше на голяма бяла птица с източени надлъж криле.

Погледнете го – пропада надолу…

Закача се за някаква ограда, но само за миг. Поло­винката се откъсва и сега, олекнало сякаш, то кръжи из браздите там долу в полето…

И тъкмо беше понабрало скорост, отпреде му щръкна някакъв плет и го заклещи като муха.

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔