Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Майка ми, да е жива и здрава, наближава 95. Оправя се чат-пат в дома си, но всеки ден се редуваме с брат ми да ù носим храна и да правим каквото е нужно. След смъртта на баща ми през 2011-а тя съвсем се затвори – не че преди много я беше еня за външната действителност. Характерът ù, а навярно и философското ù образование винаги са я карали да е по-самовглъбена и самодостатъчна. Връзката ù със света сега сме ние с брат ми. И телевизорът. Преди четеше много, но откакто закъса с очите, това безценно благо вече не ù е достъпно. А към телевизора се отнася все по-неприязнено: „Какво да му гледам, едно и също е. Кой убит, кой откраднал…” Истина е, всички новини, дето ни ги пробутват, вече сме ги гледали. И то по много пъти.
Затова, за да упражнява мозъка си, тя периодично ме пита: така ли се казваше еди-кой си, това ли беше направил… Още като влезе в години, се изумявахме на бистрата ù памет. Децата дори я бяха нарекли Зен – на името на суперкомпютъра от сериала „Седморката на Блейк”. Беше, така да се каже, домашната ни Уикипедия. Но възрастта си казва своето и ето че тези бързи тестове – кой, кога, какво – ù помагаха да запази сeбеуважението си.
Наскоро, докато се мотках с храната и чиниите, тя ми зададе поредния си въпрос:
– „Дон Кихот” от кого беше?
А така! Падна ли ми сега, Зен? Да не помниш това, при положение, че със сигурност можеш да ми изредиш имената на десетки обществени посерковци, с които те е облъчил екранът!
– От Гогол.
Зачаках реакцията ù. Тя сякаш попредъвка мислено името, опита го на вкус, прие го за смилаемо и кимна:
– Аха.
– Николай Василиевич Гогол – натиснах ù още малко главата под водата. А да те видя! Помниш ли, като ме караше да се мия, да си изяждам яденето, да уча? Сега ти си ми в ръцете. Щом казвам Гогол, значи е Гогол. Ала ме досрамя.
– А бе майче, как ще е Гогол, като е…
И в този кратък, стъписващ миг изведнъж осъзнах, че не мога да се сетя кой е авторът. Грабнах сконфузено чиниите и ги отнесох в кухнята. Само спокойно, повтарях си, спокойно!… Починал е ден преди Шекспир… Сааведра имаше в името му… А бе, тъпак, нали това беше първата дебела книга, която прочете на 7 години и половина в предвоенното ù издание с твърди черни корици! Нали я преразказа вкратце за детското издание на „Хеликон” с прекрасните илюстрации на Ясен Гюзелев!… Не се излагай!
Минута след минута, като пред булдозер, който изрива огромна преспа сняг от мозъка ми, истината започна да се показва. Додето грейна на вътрешния ми билборд.
– Сервантес! Мигел де Сервантес, майче!
– Аха – изрече тя със същото безразличие. – Сервантес. Добре.
Най-странното бе, че като че ли нито тя, нито аз в този миг бяхме съвсем сигурни. Тоест, аз бях, но името ми стоеше някак чуждо, като гледка през прозореца след болест – хем същата, хем различна.
Преумора, Иванчо, успокоявах се, много спам си натрупал в главата, трябва да го изчистиш. Ала май не беше само това.
Малко по-късно тя ме попита:
– А испанският художник Силвестър Сталоун ли беше?
– За Салвадор Дали ли говориш? – бързо-бързо отвърнах. Желанието ми да се гъбаркам с нея бе изчезнало.
– Да, да…Ех, не помня, както преди!
Почти покаял се, я потупах по рамото:
– Спокойно, Сивушке. Помниш и още как! На твойте години…
Смешецът се откъсна от гърлото ù като крякането на простинала гъска.
– Е, щом казваш…, Белчо!
Тя ми се усмихна бледо – и все едно докосна с устни коравото ми подигравчийско сърце.
