Лира Литературно-рекламна Агенция
Ако имаш право на три желания и достъп до велик магьосник, изглежда сякаш нищо не може да се обърка… Стига да не живееш в Анкх-Морпорк, най-шантавото място на Диска, и историята ти да не е разказана от сър Тери Пратчет!
Един от най-продаваните британски автори се появява отново на български език. Луксозно издание на „Ерик“ с илюстрациите на Джош Кърби ще ви убеди, че „Фауст“ от Гьоте може да бъде и забавен!
Първият и последен демоноложки хакер в Света на Диска и буен тийнейджър Ерик се подготвя да вгорчи сериозно живота на всички в Анкх-Морпорк.
Единственото, което Ерик иска, са три дребни желания: да живее вечно, да бъде господар на Вселената и да излиза с най-яката мацка, която някога се е раждала. Но вместо да призове злокобен и всемогъщ демон, както си му е редът, той пробужда Ринсуинд – магьосник, чиято некомпетентност може да надхвърли дори неговата собствена. Сякаш това не е достатъчно унижение, Багажът, най-опасната пътническа принадлежност в света, също се появява на хоризонта.
В компанията на новите си най-добри приятели и озовал се в Ада Ерик вече има само едно желание: никога да не се беше раждал.
С безграничното въображение и неподражаемо чувство за хумор на Тери Пратчет„Ерик“ е идеалното четиво за ваканцията. Стига да внимавате какво си пожелавате!
Тери Пратчет е един от най-обичаните британски писатели. Първия си роман публикува през 1971 година, а 12 години по-късно се появява и „Цветът на магията“ – първа част от поредицата „Света на Диска“, превърнала Тери Пратчет във втория най-четен автор във Великобритания, спечелил сърцата на милиони фенове по света.
През литературната си кариера Тери Пратчет е продал над 85 милиона книги. В поредицата „Светът на диска“ има 41 романа, някои от които са преведени на 37 езика. От тях са продадени повече от 80 милиона екземпляра.
ОТКЪС
Пчелите на Смърт са едри и черни, бръмчат басово и меланхолично и събират своя мед във восъчни пити, бели като олтарни свещи. Медът е черен като нощ, тежък като грях и сладък като петмез.
Всеизвестно е, че бялото се състои от осем цвята. Има обаче и осем цвята в черното за онези, чийто взор ги различава, а кошерите на Смърт са на черната трева, в черната овощна градина, под черните цветчета, по прастари клони на дървета, на които накрая ще узреят ябълки и те… нека го кажем така – вероятно няма да са червени.
Тревата вече бе окосена ниско. Свършилата тази работа коса се опираше на чворестия дънер на една круша. И сега Смърт наглеждаше своите пчели, като вдигаше полека питите с пръстите си на скелет.
Няколко пчели жужаха около него. Смърт носеше було като всеки друг пчелар. Не че имаше нещо за жилене по него, но понякога пчела се вмъкваше в черепа му, бръмчеше насам-натам и му причиняваше главоболие.
Както вдигаше една пита към сивата светлина на своя малък свят между реалностите, долови съвсем лекичък трус. Кошерът забръмча, листо се зарея надолу. Ветрец лъхна за миг в градината и това беше най-чудатото, защото въздухът в земята на Смърт винаги е топъл и застинал.
На Смърт му се причу съвсем кратък тропот на тичащи крака и глас, който казваше… не, глас, който си мислеше: „Гадостгадостгадост, ще умра, ще умра, ще УМРА!“.
Смърт е едва ли не най-старото същество във вселената, смъртните не биха могли да проумеят навиците и мисленето му, но той е и добър пчелар, затова върна грижливо питата на мястото ѝ и сложи капака на кошера, преди да реагира.
Тръгна през тъмната градина към къщата си, свали булото, измъкна внимателно няколко пчели, залутали се в дебрите на черепа му, и отиде в кабинета си.
Тъкмо сядаше зад бюрото си, нов повей разтръска пясъчните часовници по рафтовете и принуди големия часовник с махало в коридора да се запъне недоловимо в безкрайната работа по сечене на времето на удобни за боравене частици.
Смърт въздъхна и се вторачи.
Няма място, където Смърт не би могъл да отиде, колкото ще далечно и опасно да е то. Всъщност колкото по-опасно е, толкова по-вероятно е той вече да е там.
Сега се взираше през мъглите на времето и пространството.
– О – каза Смърт. – ТОВА Е ТОЙ.
Горещ следобед към края на лятото в Анкх-Морпорк – обикновено най-процъфтяващият, най-гъмжащият и преди всичко най-претъпканият град на Диска. Но в момента копията на слънчевите лъчи бяха постигнали каквото не успяха да направят безбройни нашественици, няколко граждански войни и законът за комендантския час. Те бяха укротили това място.
Кучета лежаха задъхани в нажежените сенки. Река Анкх, която бездруго не бихте нарекли искряща, се точеше между бреговете си, сякаш задухът ѝ бе взел душата. Безлюдните улици лъхаха на тухларна.
Врагове не бяха превземали Анкх-Морпорк нито веднъж. Е, формално погледнато, бяха го правили доста често. Градът посрещаше гостоприемно харчещите безогледно варварски нашественици, но след няколко дни озадачените нападатели все откриваха, че незнайно как вече не притежават собствените си коне, а след два-три месеца вече бяха поредната малцинствена група със свои графити по стените и свои закусвални.
Но жегата обсади града и тържествуваше над стените му. Налягаше трепкащите улици като саван. Под това слънце като газова горелка наемните убийци бяха твърде отпаднали, за да убиват. То превръщаше крадците в почтени хора. В обвитата с бръшлян твърдина на Невиждания университет, най-изтъкнатото учебно заведение по магия, обитателите му дремеха с нахлупени на лицата островръхи шапки. Дори едрите мухи бяха твърде изтощени, за да се блъскат в прозорците. Градът се бе отдал на сиестата в очакване на залеза и краткото, сгорещено, кадифено облекчение на нощта.
Само на Библиотекаря му беше хладно. Освен това се люлееше провиснал.
Защото си бе закачил малко въжета и халки в едно мазе на Библиотеката в Невиждания университет – онова, където съхраняваха… ъ-ъ, еротичните[1] книги. В казани с натрошен лед. И той си висеше унесено в мразовитата пара над тях.
Всички магически книги имат свой живот. За някои от по-енергичните не стига да ги оковете с вериги към рафтовете; налага се да ги държите затворени с пирони или между стоманени плочи. А в случая с томовете по тантрическа сексуална магия за сериозния ценител – потопени в много студена вода, за да не се възпламенят и да не овъглят своите толкова обикновени корици.
Библиотекарят се полюшваше леко напред-назад над бурната вода в казаните и дремеше кротко.
И тогава се разнесоха стъпки отникъде, пробягаха по пода със звук, дерящ чувствителната повърхност на душата, и изчезнаха през стената. Дочу се слабичък далечен писък – нещо като „обоговеобоговеобогове, КРАЙ, ще УМРА“.
Библиотекарят се събуди, разхлаби хватката си и пльосна в няколкото пръста блудкава вода, делящи „Радостта от тантрическия секс с илюстрации за напреднали адепти“ с автор Една Дама от самозапалването.
И щеше да загази, ако беше човек. За свой късмет в момента беше орангутан. С толкова сурова магия, плискаща се из Библиотеката, би било учудващо да няма произшествия от време на време и едно от особено внушителните го превърна в маймуна. На малцина се пада шансът да напуснат редиците на човешкия род приживе и той се бе възпротивил ожесточено на всички последвали опити да го върнат в тях. И понеже беше единственият библиотекар във вселената, който можеше да хваща книги със стъпалата си, Университетът не прекаляваше с настойчивостта.
Затова и представата му за желано женско присъствие в момента изглеждаше като чувалче с масло, прокарано през валяк от стари вътрешни гуми, така че му провървя да се отърве само с леки изгаряния, главоболие и доста неясно влечение към краставиците, което избледня преди следобедния чай.
В Библиотеката над него трактатите по магия смаяно проскърцваха и шумоляха с листове, докато невидимият бегач профуча направо през рафтовете и изчезна или по-скоро изчезна още повече.
[1] Просто еротични. Нищо шантаво. В които, да речем, се препоръчва да използвате перо, а не цяло пиле.
