Лира Литературно-рекламна Агенция
Опити върху „Богословско-политически трактат“ от Николай Петков
В навечерието на Томина неделя – ще кажат мнозина – на един нормален поп не му е работа да чете Спиноза; още по-малко – да пише за него. При все че друг поп – отец Тома от Дивдядово, направи и невъзможното, за да преведе сонета на Борхес “Спиноза”.
“Свободен от метафората и мита,
надниква в трудния кристал – Безкрая
на Онзи, който е звездите си”.
Така завършва поемата на Борхес и човек се замисля защо от Аржентина до Македония всичко живо пише за Спиноза. Прелиствам прекрасния роман на Гоце Смилевски “Разговори със Спиноза”. И почти едновременно с него зачитам Ървин Ялом – “Проблемът (на) Спиноза”. Защото (ако книгите не лъжат) този човек никога не е имал личен живот. Няма жени около него, няма страсти, няма НИЩО. Нито радостните неща го радват, нито скръбните го натъжават. Дори онези седемдесет и две проклятия на Великата синагога остават извън полезрението му. Общността на праведниците излива цялата ярост на вселената върху него. Анатемите валят като майски дъжд; всички клетви на дванайсетте Израилеви колена падат върху Спиноза, а той нарича себе Барух или Бенедикт[1]. Защото проклятията дават странното благословение на презрението. Вече (почти) не си на този свят. Поне Борхес и фактите така настояват. Философът “почти го няма[2]”, защото подобно на пеперуда живее скрит и неподвижен между страниците на книгите. Изкарва си хляба с полиране на лещи и се интересува единствено от Истината. Защото (дявол да го вземе) не може книгата “Второзаконие” да е писана от Мойсей и да разказва за собствената му смърт. То е като да разрушиш Соломоновия храм и да го съградиш за три дни. Само че – както и да разкажеш подобна история – книжниците ще те обвинят в богохулство и спукана ти е работата.
Друг е въпросът, че християните също не гледат с ласкаво око на Спиноза и неговите тези. Изключението би трябвало да е Декарт[3], но той умира твърде млад[4]. Спиноза е все още момче и пътищата им никога няма да се срещнат на този свят.
Вероятно именно по тази причина “Богословско-теологическият трактат” е книга, писана не за хората, а за Господа. Сякаш прокълнатият евреин иска да каже: “Господи, точно Ти не можеш да говориш в Писанията по този начин, нали?!” “Друг е Твоят език. И граматиката Му е много по-различна, отколкото предполагаме”. И – трябва да признаем – седмата глава от книгата: “За тълкуванието на Писанието” наистина предлага интересни херменевтически перспективи. Привидно екстремни, те следват от прекрасното познаване на библейския текст. Вероятно когато Флобер е писал “Речник на готовите истини”, и той – подобно на мен – е стоял като препариран пред думите: “Писанието не дава дефиниции за нещата, за които говори; по същия начин, по който и природата не дава дефиниции. Затова и всяко нещо трябва да се разбира с помощта на неговата собствена история[5]”. В един друг сонет на Борхес – този за виното – собствената история (propria historia), която (обикновено) е забравена, трябва да се разказва единствено от виното. Вероятно Спиноза би се съгласил, но и едновременно с това би възразил, че подобна история ще бъде прекалено патетична. И той започва да я разказва с езика Дионисий Арепагит. Привидно скучновато – сякаш криейки меч от ръцете на малко дете (защото оръжията са най-интересните играчки), той обяснява защо Бог е наречен и «огън», и «ревност», и «гняв». И това обяснение – антично и бароково едновременно, по изумителен начин запълва фугата между «мистически ясното и логически неясното[6]». Като създава поезия от друг порядък. И като казах «поезия», добре е човек да се докосне до начина, по който Спиноза изследва значенията на думата «дух». Защото еврейската дума «руах» може да значи какво ли не. Включително и кокошка, която мъти яйцата/пиленцата си.
Но има още нещо, което (струва ми се) не бива да бъде премълчавано… Както Борхес дава сетива за Спиноза, така и Спиноза ни дава сетива за автори, още по-щури от самия него. Та нали ако го нямаше «Богословско-политическия трактат», щеше да ни е трудно да научим защо Мойсей Маймунид е казвал, че писанието е толкова умно, колкото читателите му. «Затова и ни е позволено да изопачаваме думите му, според собствените си предварително изградени възгледи[7]».
От което – по необходимост следва – че с четенето на подобни книги не бива да се злоупотребява. Както и с виното. Въпреки сонетите на Борхес. А може би – именно заради тях.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Името “Бенедикт” е латински превод на еврейското “Барух” и означава “благословен”
[2] Цитатът е от сонета “Спиноза”
[3] Единственото съчинение, което Спиноза подписва с името си е книгата за Декарт: “Основи на Декартовата философия” (публикувана в Хага, през 1664 г.)
[4] Всъщност Декарт умира през 1650, на 54 години. Тогава Спиноза е на 18
[5] Цитатът е от четвърти параграф на въпросната седма глава (стр. 145)
[6] Виж следващия – пети параграф от същата глава, на стр.146
[7] Цитатът е от 21 параграф на седма глава, стр. 168
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ е едно от най-даровитите пера в съвременната българска художествена проза. Той е автор на книгите „Стадионът на старата госпожа“, „Кирил и Хипатия“, „Борхес и другите – там“, „Тук, с Гогол“. Освен филолог, философ и богослов по образование, Николай Петков е действащ свещеник във Варненска епархия, в храм „Свети пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
