Лира Литературно-рекламна Агенция
„Преселението“ на проф. Боян Биолчев предава с експресивен стил, само на 180 страници, кървавия път на семейство тракиийски бежанци в един от най-жестоките епизоди в българската история – Междусъюзническата война, когато хиляди българи биват насилствено прогонени от земите си на територията на тогавашната Османска империя. Действието на повестта тече предимно във Василико (днес Царево), но мащабът на трагедията е много по-голям. И ако за някои това са сухи факти от учебниците, други носят фамилните имена и памет на онези свои предци, които били готови на всичко за да опазят честта си. Корицата на „Преселението“ е дело на проф. Греди Асса, а за силния емоционален заряд на книгата разговаряме със самия автор.
-Проф Биолчев, веднага ли избрахте заглавието, можеше ли да бъде „Преселници“, да речем?
-„Преселението“ е работното заглавие, което и приех за най-подходящо. „Преселници“ е персонифицирано, докато преселението е явление, трагична национална съдба.
-Някой упрекна ли ви, че бъркате в раната, съзря ли политически мотив зад вашата история?
-Не, никой. Досега се е случвало да има раздразнение от някои от книгите ми, в смисъл такъв, че съм засягал нечии интереси, тук обаче не чух лоша дума. Това, което най-много ме топли като писател, е, че във всички емоции и разговори около книгата просто се повтаря едно изречение: „Чете се на един дъх.“
-Могат ли да разберат „Преселението“ хора, които без да са потомци на тракийски бежанци, живеят като емигранти в днешния глобализиран свят?
-Пътуването днес няма нищо общо с преселението, за което аз пиша. По онова време българинът е прилепен към земята си, към природата и към хората, които са около него. Става дума за едно земляческо усещане, което тогава е изринато от мястото си и захвърлено във въздуха като шепа пръст.
-Затова ли повечето ви герои са анонимни?
-Получи се като естествена метафора. Може би това обобщава многобройността на неизвестния преселенец, на откъснатия от корените си човек. Като нямат имена, хората се явяват представители на всички останали.
-Колко време носихте идеята за тази книга в себе си?
-Сякаш точно толкова, колкото е било необходимо, макар че можех да я започна още преди 30 години, когато записвах на касети хора, които са преживели 1913-а, като шестгодишни деца. Още тогава усещах, че има много силна белетристична мая за подобно произведение, но съм доволен, че не се поддадох на първия рефлекс на перото. Сега ù е времето на тази книга, защото е необходима малко житейска горчивина и една добронамереност, която при някои идва с възрастта.
-Доста горчивина, бих казала. Има ли лична история тук?
-Частично. В самия сюжет няма елементи от историята на рода ми, но на някои места все едно са първи братовчеди. И по майка, и по баща аз идвам от преселенци, така че пазя усещането за семейната легенда и мъката, която те не описваха точно, а само я споменаваха като нещо неминуемо и невъзможно да се забрави. Слушал съм, попивал съм и техните настроения присъстват в книгата.
-Повествованието се води от името на дете и първото изречение е направо стряскащо – „Убих човек, преди да съм навършил шест години“. Защо такова начало?
-За да проумее читателят, че самото събитие е стряскащо. Началото винаги отваря врата към книгата и първото изречение запалва любопитството към това, което се е случило. Освен това е истина. Чух го от човек, който ми разказаваше, че друг го е направил. По начинът по който говореше, бях почти сигурен, че е той. Просто се отдръпваше от тази история, бил е осемдесетгодишен, когато разговарях с него. А аз тогава изслушах около 20 човека.
-Кое е било най-тежко за тези хора?
-Чувството за смазваща безтегловност, въпреки че мнозина ще го възприемат като оксиморон. Изведнъж нямаш тежест, същевременно нещо те смазва. А те смазва представата, че не знаеш къде отиваш. Особено тези, които са минавали през Странджа, било е чудовищно физическо изтезание на тялото. И които са го преживели, те си го спомнят ясно. Но има нещо любопитно, и друг път съм го казвал, защото е най-силното ми впечатление от всички разговори. Хората помнеха по-малко ужаса и трудностите или по-малко говореха за него, отколкото за някоя случайна добрина, направена от някой като тях. Това беше топлината, която се постарах да остане отначало докрай във книгата и мисля, че успях.
-Но причината за войната е била по вина на българите, нали Фердинанд разпорежда нашите войски да нападнат съюзниците си?
-Не по вина на българите, а на конкретни личности, които са поставили своите амбиции и непохватни представи за съвременнния им свят над интереса на народността. Не се учудвам, ние тогава, както и досега, нямаме формирано гражданско съзнание. Понятието за личен интерес продължава да съществува като ограда около човека. Макар че имаме мигове на френетично сдобряване и радост от някакви общности. Типичен пример е поведението на маса, свободният говор, играта на думите, в това отношение имаме уникален начин на изразяване.
-Вие преподавате Творческо писане, има ли много желаещи да се оттадат професионално на литературата, какво им казвате?
-Като количество, мисля, че са повече от моята младост. Днес те са твърде информирани и външните примери за литературен модел имат доста съучастие в това, което пишат. За самия предмет Творческо писане винаги на първата ни среща с всеки нов курс им казвам – такъв учебен предмет няма. Можете само да разгърнете това, което носите във вас. Малко жестоко звучи, но трябва най-напред да чуят това. Защото броят на хората наистина е по-голям, а поради лесното издаване на книги в момента, расте и броят на графоманите. Иначе талантливите хора са точно толкова, колкото винаги са били. Или колкото съдържа генетичният код на един народ.
-Кои големи имена давате за пример на студентите си?
-Изобщо не им давам примери. Питам ги на тях какво им е интересно. В противен случай би било посегателство над мисленето, а преподавателите понякога правят този грях да налагат себе си в съзнанието на другите. Би трябвало ти да влезеш вътре и да видиш какво има в тая душа и да не я дърпаш като куче на верижка. Пътят в изкуството и в литературата е самостоятелен.
Разговора води: Людмила Еленкова
