Начало / България / Всичко, което се прави за любовта, се прави мълчаливо

Всичко, което се прави за любовта, се прави мълчаливо

чуй своето тяло_cover„Обичам те толкова, че не мога да спя. За да те обичам подобаващо, трябваше да го премълчавам, мъничката ми. За да не се чувстваш закотвена. За да можеш днес да си тръгнеш, без да гледаш назад. Да опознаеш света, да срещнеш нови хора, да се запознаеш с други мъже. И ако намериш някого, който да те обича и разбира повече от мен, напусни ме, без да гледаш нито за миг назад. Отдай се на този мъж, без да мислиш за мен. Ако години по-късно, когато и да е, поискаш да се върнеш, защото решиш, че ще се чувстваш по-сигурна с мен, аз ще бъда тук.
И ще те чакам…“

Да обичаш като Артуро Кинер“ (изд. „Кръгозор“) е история за голямата любов, за мълчаливата и всеотдайната любов, която се жертва за щастието на другия.

Роман за шест десетилетия от историята на Испания и на един канарски остров, където страстите са горещи, тайните са скрити сред мълва и слухове, а отмъщението се разплаща с кръв.

Migel de Leon„Да обичаш като Артуро Кинер“ е блестящ дебют на Мигел де Леон. Още 15-годишен той копнее да стане писател. Прочел е много романи, от които се учи как да пише. „Първата книга, която прочетох, нямаше  корици, намерих я сред боклука и едва година по-късно разбрах кой е авторът, признава писателят. Това беше „Окапалата шума“ на Габриел Гарсия Маркес.“
Той осъзнава това, когато чете „Няма кой да пише на полковника“. Тогава открива, че и двата романа са от един и същ автор. Споделя, че е прочел „Сто години на самота“ повече от трийсет пъти и заявява: „Маркес е половината от литературата, а другата половина са всички останали“.
Когато е на 59-годишна възраст, Де Леон осъществява мечтата и издава първата си книга, която пише близо четири години. „Исках моята първа история да е силна, поглъщаща и да поставя летвата си много високо, споделя той. Въпреки че не е исторически роман, се опитах да опиша достоверно тежките години на Гражданската войната и да предам духа на този период.“
Де Леон създава колосално живописно платно, изтъкано от любовта между Артуро и Алехандра и от историята на жителите на селцето Тереро. Вълнуващ разказ за надеждата и свободата, за възмездието и прошката, за честта и за семейството… и за истинската любов.

 

ОТКЪС

Датата върху писмото, изпратено от Ню Йорк с клеймо от предишната седмица, бе отпреди пет седмици. То свидетелстваше за дългия период на нерешителност, който е трябвало да преодолее подателят, преди да го пусне в пощенския клон. Това писмо измъкваше Артуро Кинер от тресавището, в което беше натикал живота си, но то не предполагаше избавление, а горчив финал, преход от едно непоносимо терзание към друго още по-голямо.
След студената зима, настъпването на пролетта на Канарския архипелаг в началото на март се долавяше в дните с ясно небе и в сияйните нощи. През последните години Артуро Кинер страдаше от мъчително безсъние. Когато се примиряваше с мисълта, че няма да заспи, започваше да броди из къщата, понякога необлечен и бос. Накрая обикновено отиваше в кабинета, откъдето слушаше крякането на жабите, седнал върху огромен камък, който му служеше за диван и който възприемаше като най-ценното имущество от семейното наследство. Пълнолунието му навяваше спомени. Понякога прекарваше часове в плен на лутащата се памет, зареял изгубен поглед към хоризонта и в отблясъците на сребристата луна върху спокойните води на огромния океан.
Едва навършил двайсет и шест години, Артуро Кинер се ожени за петнайсетгодишната Алехандра Минео. Бяха се венчали преди седем години и макар бракът им да не беше съвсем истински, той дори и за миг не беше преставал да съществува, тъй като в него нямаше неприязън или изневяра. Възрастта на Алехандра и обстоятелствата по обвързването задължаваха Артуро да направи единственото, което за истински мъж като него можеше да се смята за достойно: да я остави да си тръгне. Но с тази си упоритост той се погубваше. Преглъщаше любовта си, а впоследствие, като в зловреден кръг, тя се процеждаше отново през шевовете на незарасналите му рани.
Три години и половина след като тя замина да учи висше образование, Алехандра и Артуро не споделяха друга взаимност освен някое и друго позвъняване на разсъмване от другия край на света и честите писма, дълбокомислени и прочувствени, изричащи много повече чрез премълчаното, отколкото чрез написаното.
Най-горният неотворен плик от купчинката с писма, която му оставиха на масата сутринта, поясняваше, че се отнася за лична кореспонденция. Веднага щом го видя, Артуро разбра, че е получил новината, която толкова много очакваше и от която толкова много се страхуваше. Докато четеше, мъка заседна като буца в гърлото му:

Артуро, скъпи мой, измина повече от година, откакто реших да напиша това писмо, но трябваше да го подхващам отново и отново, защото ми липсваше смелост да го довърша. Винаги ще съм ти благодарна, че се ожени за мен, когато все още бях дете и затова че ме насърчи да стана това, което съм. Но сега вече съм жена, трябва да продължа живота си. Скоро ще се видим и се надявам дотогава да си подготвил документите за развода ни, за да може ти да се освободиш от задължението, а аз да постигна щастието, което ми липсва.

Знаеше, че тя ще остане завинаги в сърцето му, че в самотата си ще я открива във всеки пейзаж, във всяко кътче на паметта си, но това не го утешаваше. Беше постъпил справедливо – опита се да остане верен и на себе си, и на нея. Беше я обичал и щеше да продължава да я обича, потънал в мълчание, по онзи безумно красив, но непохватен и често мъчителен за него начин, по който все още мислеше, че трябва да я обича…

***
Артуро Кинер току-що беше пристигнал в Ню Йорк рано сутринта. Утрото беше много студено и той влезе в едно кафе близо до Централна гара, за да се стопли и да закуси, когато видя по телевизията образа на остарелия диктатор. Помисли си, че може би беше умрял, обаче, ексклузивната новина, която обикаляше света, обясняваше, че една бомба беше вдигнала във въздуха испанския министър-председател, който трябваше да продължи режима, и го беше запратила до корниза на вътрешния двор на резиденцията на йезуитите. Два тона и половина автомобил заедно с шофьора. Въпреки че точно в този момент Артуро реши да се върне, изминаха две години преди да предприеме пътуването. Казваше си, че не може да изостави бизнеса с инвестирането в акции на борсата, който беше подхванал и който се развиваше повече от добре, но не се самозалъгваше, осъзнаваше съвсем ясно, че се страхуваше от завръщането.
Успяваше да получи без усилия точната информация, от която се нуждаеше, за да не сгреши в постоянното инвестиране и да стои близо до хората, които му бяха дали – безкористно, само заради обичта си към него – безценни съвети, но той добавяше от себе си освен талант, така също и достатъчно хладнокръвен характер, за да рискува без притеснение в една целомъдрена и смела игра, посредством която получаваше великолепни капитали. Така че щяха да са му достатъчни петнайсет дни почивка, за да пътува и да сложи в ред миналото, преди да се върне бързо към доходното си занимание. Това завръщане обаче нямаше да е каквото той би искал да бъде, защото той мечтаеше за окончателно завръщане.

* * *
Желанието на Артуро да види близките си, необходимостта да намери онова, което беше изоставил преди толкова много годи¬ни и непосредствените му планове, всичко това престана да бъде спешно веднага щом слезе от самолета. Парализиран, без да намери смелост да се завърне у дома, той се пошля в началото из града, а после и из острова. Това беше една особена миграция, която му послужи не толкова да опознае обстановката, колкото да постави ред в сърцето си. През утрините обикновено посещаваше общинската библиотека, за да чете стари вестници и списания. Следобед ходеше на кино или се разхождаше из тесните градски улици, преди да се оттегли в хотелската стая.
Представяше си, че на всички пътници им се случва това, което му се случваше и на него: от всеки посетен град им остава по един повтарящ се спомен, който пазят от мястото. Не знаеше дали у другите хора символите съвпадаха с тези от филмите, например статуята на свободата в Ню Йорк, Ла Хиралда в Севиля, Саграда Фамилия в Барселона, катедралата в Сантяго де Компостела, или може би са като неговите, по-малки. Споменът от Ню Йорк за него беше мъглата над Хъдсън, над влаковите релси; от Мадрид – фасадата на една изоставена сграда на ъгъла на малка уличка в квартал „Тетуан“. Като тези символи Артуро пазеше други от най-важните градове на двете Америки, от града обаче, който носеше най-дълбоко в сърцето си, неговия, нямаше никакъв спомен, нито символ, само тъжните и жълти светлини, блещукащи в тъмните води на вълнолома, които беше видял, докато се отдалечаваше по тесния излаз към пристанището в онази зловеща утрин на своето бягство.
Градът и Артуро бяха двама непознати един за друг, но градът скоро щеше да му предостави гледки, които щяха му бъдат скъпи и които през целия му живот щяха да се появяват в съзнанието му, когато чуеше да се произнася името му. Това бяха прекрасни видения за Артуро, въпреки че в много случаи ги беше откривал на безрадостни места: в агонизиращия квартал „Лос Лянос“, близо до стария лазарет, потънал в непрестанните пушечни бълвания на горите от комини на рафинерията, с руини от зидове, зданието на „Ла Полвора“, замъкът „Сан Хуан“, старите складове върху терена на „Химически индустрии“, запуснати, поломени, мръсни, почервенели от вековната патина на отровните окиси; пустошта на „Баранко де ла Байена“, разнебитените конструкции на Гуанартеме, обърнали гръб, за да гледат океана, с основи, потънали във влажния пясък на „Лас Кантерас“, пепелявите сгради на „Лас Алкараванерас“ в колосалната шумотевица от неспирния трафик на колите; скромните и обикновени къщи в старите рибарски квартали „Ла Ислета“ и „Пилар“ и, разбира се, старият град на „Вегета“ и „Ла Лагуна“.
Толкова му беше липсвал островът, толкова много го беше боляло заради носталгията по него, че беше повярвал, че го познава, но той не беше нищо повече от един непознат, и сега, изправен пред него, дори любовта, която изпитваше към него, му се струваше нелепа. Престана да го възприема такъв веднага щом тръгна по пътищата му и откри закътаните местенца, които винаги му се струваха като приветствие за добре дошъл, като едно безкрайно угощение: залезите над Валверде, Агаете, Гарачико или Техеда; изгревите в Ла Калдера де Табуриенте и Лас Канядас дел Тейде; сребърните нощи в Плая Бланка, Коралехо и Ермигуа. Нищо не оставаше извън неизчерпаемия репертоар от пейзажи и образи, невъзможни да бъдат открити на друго място в толкова ограничен диапазон: вулканични терени като клокочещи каменни океани, застинали реки, простиращи се чак до хоризонта плажове, стръмни брегове, пустинни дюни, безброй облаци чак до края на света, непристъпни вечнозелени гори, в които замират рояците влажни облаци на пасатите; наблюдателни кули, вулкани, кратери, възвишения, тесни проходи, урви, вековни дървета, древни и величествени драцени, впечатляващи ендемични грапаволистни растения, неповалими казашки хвойни, брулени от вятъра, праисторически палмови гори, гъсти, обрасли с калуни места и борови гори с внушителен ръст.
В свежия полумрак на фоайето на киното в четири часа следобед се запозна с Елена Саласар. Бяха единствените посетители на тази прожекция, които гледаха „2001: Космическа одисея“. Коментираха филма в колата, скрита на едно сгушено местенце срещу морето, докато вечеряха топли сандвичи и студена бира. През следващите дни тя го вземаше рано сутрин, за да му покаже непознатите кътчета от острова, които познаваха само най-безстрашните и твърдоглавите, способните да стигнат до места, които на практика не съществуват, защото никога повече не можеха да се видят. Пейзажи, свързани с неповторими моменти, които Елена обясняваше, че са мимолетни и че на следващия ден може да се види друг изглед, друго подобие, но никога същата гледка. Места, с мистерии за изчезнали или намерени, с призраци, които понякога са оставяли доказателства за своето присъствие. Истории на старци, които подхранват страховете и илюзиите на слушащите разказите им в захлас внуци. Случки, които са озарявали поетичното вдъхновение, които са формирали хорските традиции и които обясняват някои странни поведения на местните жители или особеното разположение на улици, площади и сгради.
Човешкият пейзаж в селцата беше останал непроменен, такъв какъвто той си го спомняше. Жените – силни, пламенни и красиви в младостта си, в старостта си се превръщаха в достолепни матриархални лидерки. Суровите мъже, непроницаеми, груби и, обикновено, притежаващи скромно и изконно благородство. Доблестни хора, които държат на думата си, които продължаваха да се грижат с достойнство за възрастните и болните и да посрещат посетителите с топлотата на една легендарна гостоприемност.
Сбогуваха се една нощ и Елена настоя Артуро да вземе колата. Когато се върна вкъщи, тя се изправи лице в лице с опустошения си живот и почувства необходимост да отиде да потърси Артуро. Тя не очакваше, че ще го намери на ъгъла, където се бяха разделили, той обаче беше там толкова беззащитен, колкото и тя самата. И започнаха да съзаклятничат срещу самотата с поредица от нежности, които избухваха в любов по безсрамни ъгли и в позорни часове. Една смирена и зряла любов, чиито стремежи приключваха с утоляването на страстта, без цензура, нито ограничаване на свободата, само докогато другият желаеше това. Само докато другият го искаше. Опазвайки сърцето си, за да не може свободолюбието на другия да го разбие. Двамата приемаха любовта си по този начин, въпреки че Артуро се натъжаваше от този тип обвързаност, която щадеше сърцето. Струваше му се, че липсва една неизменна частичка лудост, за да може да смята тази любов за истинска.
Елена извади Артуро от унеса. И понеже тя знаеше, че той е само един случайно преминаващ пътник, понякога го питаше за посока, към която е поел, а той ѝ отговаряше с недомлъвки, които на Елена ѝ звучаха само като извинение.
– Знаеш ли какво си мисля? Струва ми се, че се страхуваш да се изправиш лице в лице с миналото си. Не зная какво и къде ти се е случило, нито какво са ти причинили, но е било ужасно и са ти го сторили там. Не чакай и минута повече. Върви!

Прочетете още

209058_b

„Спомен за моите тъжни проститутки“ е хроника на жените и века

Людмила Еленкова „Спомен за моите тъжни проститутки“ е последният роман на патриарха на латиноамериканската проза, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *