Дина Рубина: Пометете всички психолози на света

Автор на повече от десет романа и няколкостотин разказа, преведени на 18 езика, Дина Рубина впечатлява със своите заплетени сюжети, удивителни съдби на героите и…необикновения си усет за време. Наскоро тя навърши 65 г. − добър момент за равносметка, която Рубина прави в една лична и интересна изповед пред руското сп. „Психология“.

-Обикновено с жените не е прието да се говори за възрастта им, но тъй като имате юбилей, ще направим изключение. Рождената ви дата е особен празник за вас. Така ли е?

-Относно на „не е прието да се говори“, ще припомня думите, мисля, че принадлежат на Оскар Уайлд: „Не се доверявайте на жена, която ви съобщава възрастта си. Жена, която е способна на това, е способна на всичко!“
Даже мислено се усмихнах, преди да ви отговоря. Защото съм напълно равнодушна към датите. Датите в календара за мен не значат абсолютно нищо. В моето семейство това се знае от няколко анекдотични случая. Например една вечер, по време на наша семейна почивка, както си лежеше на дивана, мъжът ми меланхолично произнесе: „Хм… Днес навърших 40 години…“ И аз, проклетата бездушна жена „надавайки вопъл на покаяние, се хвърлих на гърдите му“ – звучи като в роман от XVIII век, нали? Навярно тогава съм работила над разказ или повест и за мой срам съм забравила рождения ден на съпруга си. За който той самият, уверена съм, сутринта също не си е спомнял, обмисляйки някакъв проблем около със съчетаването на бои в поредната си картина.
За собствения ми рожден ден обикновено майка ми ме подсещаше по телефона. Сегашната полукръгла годишнина ме трогва точно толкова, колкото и некръглата, както и всяка друга. Интересно е, че тази година рождения ми ден съвпада с Деня на прошката. Дъщеря ми, преглеждайки стари еврейски календари, установи, че съм и родена „на прошка“… А този ден е особен, знаете ли? Трябва от всички да поискаш прошка, особено ако знаеш кого точно си обидил. Тогава хората заедно произнасят специална молитва, която се нарича „Кол Нидрей“ (Всички наши обети). Тя е много драматична и тъжна.
С нея и с този ден е свързана следната история: Известният композитор и пианист Антон Рубинщайн, основател на Петербургската консерватория, бил принуден да приеме християнството, защото като евреин нямал право да живее в столицата и да учи музика. Веднъж, в зенита на славата му, го поканили при един от великите князе (не помня името) да свири пред гостите. По време на изпълнението той внезапно спрял, закрил лицето си с ръце и казал: “Не мога. В тези минути целият мой народ чете „Кол Нидрей“, и излязъл от залата. Така че, какво значение има рождения ден на някого в сравнение с многохилядния Ден на покаяние!

-Една жена като дете мислела, че да си на 30, значи да ходиш облечена в дълга синя рокля и с обеци (майка ù ù обяснила, че ушите си пробиват само възрастните хора). А на 60 си тогава, когато можеш да ходиш всеки ден на кино (защото не се налага да работиш). Вие някога представяли ли сте си как ще изглеждате днес?

-Не помня да съм мечтала за нещо специално. Иначе мечтаех за много неща: за диви приключения, за това, как непременно ще стана прочута! Винаги съм имала усещането (все още го имам), че пребивавам в емоционално наситената възраст на тийнейджър, на човек примерно на 14 години, който изведнъж е пораснал. Това е възрастта, в която осъзнаваш своята личност и много от тайните на битието, възраст на всепоглъщащо четене. Възраст на творчество! На тези години вече пишех разкази и повести с пълна сила. А юбилей… Колко съм „чукнала“ − 65 г.? Това е като да се возиш в такси: ти пътуваш, броячът отмерва, но той има отношение към колата, а не към теб. Накрая ще платиш за пътуването с една дължина живот, ще излезеш от колата и ще продължиш нататък по работата си.
Също така, винаги съм имала повишена чувствителност към… Опитвам се да намеря точните думи: към продължаването, безсмъртието на рода. През детството си внимателно следях майка си и баба, опитвайки се да осъзная, че ето тази жена е родила другата жена и двете имат към мен някакво сакрално-родово отношение.
Когато дъщеря ми Ева чакаше първото си дете и ние вече знаехме, че ще бъде момиче, двете излязохме на разходка, отидохме да вземем и моята майка. Бърборейки една през друга в колата, се насочихме към някакъв парк да хапнем сладолед. Аз шофирах и изведнъж ме прониза мисълта − сега в тази кола пътуват четири жени от моето семейство по права линия, като броях още неродената си внучка и мамина правнучка… Връзката между поколенията винаги ме е омагьосвала. В творчеството също. И това е видно във всичките ми книги.

-Можете ли вие да завършите фразата: „Колкото повече остаряваме, толкова…“?

-Вижте, аз съм писател, мога да завърша всяка фраза по 40 възможни начина, в зависимост от това кой я произнася. Кажете ми само какъв е героят и как започва ситуацията… Ние, хората, сме много различни, различни, различни! Местоимението „ние“ е неприложимо в живота, освен за младоженци в меден месец. И колкото повече остаряваме, толкова „ние“ ставаме по-умни, по-глупави, по-активни, по-лениви, по-изплашени, по-смели…толкова повече обичаме да даваме съвети и все по-малко се месим със своите съвети в чуждия живот, защото разбираме, че това е безполезно. Можем да продължим този списък до безкрайност. Зависи кой е героят.

-Вие какво можете сега, което не сте можели преди двайсет-трийсет години? С какво бихте се похвалили пред децата, какво ще им разкажете?

-Първо, пред  децата с нищо не се хваля, освен с купени за стотинки от битпазара вехтории. Второ, трябва да изясним какво включва понятието „мога“… Знаете ли какво ме държи нащрек цял живот? Точно това „казват ни, разказват ни“. През цялото време някой ни говори и нещо ни разказва – книгите, театърът, телевизорът. А пък интернет до такава степен всичко казва, че може целият ни живот да премине, като сменяме картинки и се радваме, че сме млади, а толкова възможности стоят пред „зрелите мъже и жени“.
Моля да ме извините, че през цялото време връщам нашия разговор към изходната точка: някои имат тези „възможности“, а други – не. Ние сме чудовищно различни организми. Медицината, разбира се, е постигнала и продължава да постига впечатляващи успехи, което е забележително. Но да остаряваш − това е истинската трагедия на човешкия живот. Имам много приятели лекари и през цялото време научавам нещо ново за безсмъртието. Но преди няколко дни на 69 г. почина мой познат продуцент. В съня си. Здрав, енергичен човек, на вид изглеждаше да доживее до 103. Никой нищо не разбра, защото и човекът от нищо не се е оплаквал, само дето баща му по същия начин починал приблизително на тази възраст. Изглеждаш здрав, а мозъкът ти дава команда на сърцето да престане да бие. Загадка! Лекарите засега не могат да я обяснят. Затова пък друг мой познат, лекар на 93 години, продължава да приема болни – ясен ум, отлично чувство за хумор, храни се с изключително „нездравословни продукти“. Обича да казва, че най-добрата риба е саламът и в чая си слага по 4 лъжички захар. Родителите му също са доживели до дълбоки старини. И така нататък…
Каквото и да ни казват, както и статистически да се приближават блестящите хоризонти на безсмъртието, човек засега знае малко за това нещо, наречено ДНК. Нас ни управляват гените и съдбата. Точно те на всеки от нас нещо там говорят, разказват… Само че ние засега не ги чуваме много добре.

-Съществува ли, според вас, криза на зрялата възраст? Ако да, в какво се проявява?

-Зависи какво всеки от нас приема за „криза“. За някой това са проблеми в семейството, за друг – творчески застой. И пак, за един зрялата възраст е на 35 години, защото той е станал доктор на науките и автор на четиресет изобретения, за друг – задънена улица в работата. Вторият разбира, че посоката, която е избрал, е неправилна, следва депресия, жена му заплашва да го напусне. Ето ви криза.
Или бизнесмен на 65 години, който е постигнал онова за което е мечтал, изведнъж губи единствената си дъщеря, починала от свръхдоза. И всичко се разпада. Това криза ли е? Или нещо друго? Мога да ви нахвърля десетки, стотици подобни сюжети. Ето какво ще ви кажа, животът е невероятно разнообразен, човешките драми ни бива да се вкарват в категории. В това определение – „криза на зрялата възраст“ – няма нито една еднозначна дума.

-Преди няколко години журналистът Владимир Яковлев направи интересен проект − „Възрастта на щастието“. Там събра истории на мъже и жени от „60+“, които на тази възраст сякаш тепърва започваха да живеят или осъществяваха най-накрая това, което винаги са искали, или сменяха сферата си на дейност. Те действително изглеждаха щастливи. Вие сега щастлива ли сте?

-Интересен проект. Харесвам такива обрати в сюжета. Това се случва с хора вътрешно подвижни, с тези, които изведнъж се сблъскват с нови обстоятелства в живота и не се отдръпват от тях, а вървят смело, следвайки зова на съдбата. Мисля, че всичките ми герои (аз обичам ярки характери) биха могли да вземат участие в такъв проект, освен мен самата. Разбирате ли, книги се пишат бавно и трудно. Писателят прави открития с всяка следваща книга. Той може да не напуска мястото, в което живее и даже рядко да излиза извън своя кабинет, може цял живот да прекара с една единствена жена или мъж, а в книгите му да бушуват урагани. В този смисъл всяка нова книга, независимо от възрастта на създателя ù, е нова граница. Така че – да, аз съм щастлив човек с цял вагон „открития“. Защото въпреки годините съм създател на много светове и обитателите им често ги преобръщат по този начин − рязко и немислимо.

-Американският психолог Ерик Ериксън пише, че между 19 и 25 г. по правило изграждаме отношения извън нашите родители, между 25 и 50 творим, а след 50 търсим и намираме смисъла на живота. Ще се съгласите ли с неговото твърдение?

-Литературата не се занимава с правила, така че това не е моя работа. Въобще съчувствам на човек, който тръгва да търси смисъла на живота си, след като навърши петдесет.
Значи, творим от двайсет и пет до петдесет? А какво да прави Толстой, който най-доброто си произведение е написал след тази възраст? А Лермонтов какво да прави, който е загинал година и половина след разрешения от Ериксън старт? Байрон, Пушкин… Животът, няма да се уморя да повтарям, никога не се подчинява на никого и на нищо – нито на разчети, нито на таблици, нито на възрастови граници. Животът е много по-умен, по-неочакван, по-болен, по-милосърден и по-разнообразен от тези, които се опитват да го вкарат в „прокрустовото ложе“ на теориите.

-Героите във вашите книги са предимно млади хора или на средна възраст. По-старите са второстепенни персонажи. Нима ги считате за недостатъчно активни?

-Защо така мислите? Един от най-ярките ми персонажи е 98-годишна старица от повестта „На улица „Горна Масловка”.
Разбира се, от младостта, като от пресен нар, е по-лесно да се изстиска повече от рубинения сок на любовта, ненавистта, трагедията, неистовите постъпки, дивите обрати – всичко, което е необходимо на литературата и което животът предлага в изобилие.
Защото докато сме млади, всички се намираме на страхотна емоционална висота, после се сгромолясваме в дълбоки пропасти – хормоните бушуват, химията работи… нищо не можеш да направиш. В първа част на моя нов роман „Наполеонов обоз“, героинята, завеждаща редакция за съвременна литература, смята, че романите се пишат не с талант и усърдие, а именно с хормони.
Забележителната Лидия Борисовна Либединска (писателка, родом от Азербейджан – бел.прев.) пък казваше: „Докато сте млади, трябва да правите само това, което искате. А когато остареете да не правите онова, което не искате. И ще бъдете щастливи“.
А аз казвам: ако вие, на младини не пометете по пътя си всички психолози на света, всякакви теории, съвети, таблици и разчети, то няма да струвате пукнат грош, при това както на млади, така и на стари години.

Превод със съкращения от руски: Цанка Ангелова, „Хеликон-Бургас“

Заглавието е на Лира.бг

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔