Начало / Автори / Щрак, Марийке, на портрет!

Щрак, Марийке, на портрет!

1Иван ГОЛЕВ

Сещате ли се, драги читатели, кое е най-инвентаризираното нещо в наши дни? Точно така – човекът. Хомо сапиенсът сапиенс. Ние с вас.

Още от третия ден след раждането си, когато получаваме егенето си, та до третия ден след екзитуса, с получаването на алея номер, парцел номер, всяко ъгълче от тялото и душата ни е заведено в дебелата книга, прономеровано е и е прошнуровано. Здравни карти, списъци в ясли и детски градини, училищни регистри, общински служби, работни досиета, осигурителни номера, пенсионни фондове са само нищожна част от приютите, в които скромните ни персони оставят незаличима диря. Далеч по-многобройни са информационните масиви, механичните и електронните системи, които не могат да съществуват без нашето покорно участие. Да го кажем по-просто – целият земен свят прелива от всякакви данни за всекиго от нас.

Защо припомням тези азбучни истини ли? Прочетох трилъра на Бари АйслърПарола за достъп”, издадена от „Бард”, и за пореден път се ужасих, че и аз, и милиардите ми човешки събратя горчиво се мамим, че имаме личен живот. Пълна илюзия! Прозрачни сме като под магнитно-резонансен томограф, като пред Божия взор! За нас се знае всичко, колкото и да го крием под дрехи и качулки, под гримове и прически, под истински имена или никнеймове. Достатъчно е нещо да сгафим или просто някоя институция да се заинтересува от невзрачната ни личност (оксиморон!), за да бъдем разчекнати на масата за дисекция и на бърза ръка да ни извадят кирливите ризи до девето коляно.

Не че не съм чел с наслада „1984” на Оруел или „Самоличността на Борн” от Робърт Лъдлъм. Не че не съм гледал с широко отворени очи десетки филми (включително „Дежа вю” на Тони Скот с Дензъл Уошингтон), в които нагледно като по учебник ни се показва колко малко знаем ние самите за себе си и колко много знаят другите за нас. И все пак този път картината бе импозантна. Привидно невероятна, а всъщност – съвсем реалистична. Просто телефоните и компютрите – нашите най-добри приятели и помощници – се оказват и подли предатели. Плюс видеокамерите, наблюдаващи ни с хладно око от всеки ъгъл, вход и козирка. И чат-пат някой сателит.

Ще кажете, това са фикции, художествени измислици, хиперболи. Друг път! Живият живот са си. Ей така, както си цъкаме във фейсбука с приятелите си или си бърборкаме по смартфона с дружките си, както си разменяме снимки: „Тук пия кафе”, „А тук не пия кафе” – и вече сме на пълно проветрение. Колелото се е завъртяло, отпечатъците ни са снети и е въпрос само на време и на добра воля някой някъде да ни разпердушини.

Защита на лични данни ли? Кого заблуждавате, драги Всевиждащи? Че като кликна върху някакъв кух прозорец, обещаващ защита, и съм потънал обратно в анонимността? Дрън-дрън! Вече отдавна всеки от нас е по-известен комуто трябва и от най-коментираните в жълтата преса звезди. Вече всички сме звезди – складирани, прономеровани и прошнуровани във Вселената на секретните досиета.

Ама това е заради борбата с терористите. Да бе! А защо се появиха терористите? Или ги появиха. За да се тури намордникът на всички останали. „Яж, детенце, че ще дойде ламята”. И детенцето зяпа.

Ще кажете, тоя го друса параноята. Надявам се – не, просто ви казвам. Обръщам ви внимание. Да си знаете. Водят ни по път, който ще ни отведе до пълния контрол над нас. От страна на кого ли? Оставям ви го за домашно, за кротък размисъл и гимнастика за ума.

Ако смятате, че понеже се движим по световните релси със закъснение, тоталната участ ще ни избегне, заблуждавате се. Само ще дойде малко по-късно. А ако разчитате на съвест и морал, няма ги оттатък, хеле пък тук. Тъй че жална ни майка! Да влезе убитият.

Прочетете още

12Chernorizets-Hrabar-authors-e1450082074544

Против буквите

Иван ГОЛЕВ Прочее днес имаме книги, не четем и гадаем с черти и резки, но …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *