Лира Литературно-рекламна Агенция
Отдавна не се е появявала толкова интересна книжка за деца от български автор като „Камен и пиратите от Пети Г“. Романът не прилича на онези, в които преобладават картинки под три реда реда текст, защото Елена Павлова знае какво означава качествено четиво. Тя има богат опит с книгите – игри, с фентъзито също. Нейни са едни от най-добрите преводи в тези жанрове, заедно с десетки авторски творби, носители на куп награди. Поканихме Елена в радио „Хеликон“, за да ни представи своите пирати и Камен от Пети Г.
Конкретно интересът на петокласниците ли искаш да привлечеш?
Да кажем, че книгата се води за деца от 9 до 12 г., въпреки че може да се чете от и на по-малки деца. Става и за възрастни. Не е страшна, няма зъби, не хапе!
Не хапе, но основен герой в нея е едно куче. Как посмя да вкараш куче в училище?
С кучета на училище е забранено, поне у нас, но пък главният герой от страна на възрастните е ресурсен учител – тоест, той работи с деца със специални потребности. При такава професия утвърден психологически метод е използването на животни, най-вече терапевтични кучета, макар че Пират не е специфично обучен за тази цел. В книгата има моменти, в които показвам как децата се отпускат в негово присъствие, споделят повече, реагират по-спокойно и дисциплинирано. А и и Пират все пак е един малък бунт срещу строгата училищна система. За сметка на това имаме добра директорка на училището – Зеленска, която си затваря очите за присъствието на кучето. Накратко: ако не всяко дете, то поне всяко училище трябва да си има куче…
Пират явно е много важен, на корицата обаче с големи букви е изписано името на Камен. Разкажи ни повече за този герой.
Камен е новият ученик в класа и, макар да не попада за първи път в ново училище, тук за първа година ще открие значението на истинското приятелство и ще завърже здрави връзки със съучениците си и с някои от околните възрастни, които влизат и излизат в действието. И, ако в началото Камен изглежда малко странен, с времето ще стане ясно, че той е същинското „чудо“ в книгата, а не просто неин главен герой. Макар че, разбира се, в реалния живот чудеса няма – правим си ги самите ние.
Дали можем да сравним Камен с такъв лидер за децата като Хари Потър?
Камен е свързващото звено в сюжета, но това е книга много повече за Пети Г и техните общи патила и приключения, отколкото за един герой и неговите приятели и спътници. С други думи – ако младите читатели искат да бъдат Хари Потър или поне също като него да получат писмо и да се окажат необикновени, то бих се радвала читателите на Камен да искат да учат в същия клас.
Ще ми се да подчертая и една друга важна разлика: в книгата ми няма магия, нито фентъзи; тя е ърбан фантастика и е научна до степен такава, че си има дори медицински консултант. И за образа на самия Камен, и за другите медицински въпроси, залегнали в една от сюжетните линии. Допитах се също до учителка, която ми помогна за достоверността на конкретни училищни ситуации, а понеже в друга сюжетна линия е залегнал спортът с кучета, в „Камен и пиратите“ се включи и спортна консултантка – Дария Иванцова, трикратен европейски шампион по фризби фристайл в различни дисциплини, печелила е много първи места в състезания по аджилити.
Какво точно е аджилити, виждам че героите ти сериозно се занимават с него?
Аджилити е спорт, в който човек и куче заедно трябва да преодолеят трасе с препятствия. Победата зависи едновременно от това кучето да е достатъчно добре подготвено и да умее да преодолява правилно препятствията, а и да следи езика на тялото на собственика си, който го насочва почти с минимални жестове и команди. Важни са и уменията на водача, който трябва да успее да запомни трасето, да пресметне възможните траектории и да преведе кучето през него за възможно най-малко време. Общо взето, разчитат един на друг като кон и жокей. Аджилити е почти толкова сложен спорт, колкото футбола, и е много зрелищен. Очаква с да стане олимпийски спорт. В България от години се правят опити да се развие, но за съжаление с променлив успех. В момента има няколко площадки в София, на които се работи, и са проведени няколко състезания, в последните години традиционно стана това в Първомай – международно, с участие на пет или шест държави.
Извън спорта, в доста модерни напоследък книги като Дръндьо, Тими провала и други с пакостливи заглавия, хлапетата постоянно погаждат разни номера. Тук има ли го този момент?
Надявам се, че съм го избегнала. Книгата засяга доста сериозни теми, включително паник атаки, детска заболеваемост, психически проблеми като клептоманията например при един от героите. Налага се съучениците му да решат как да постъпят. Те знаят кой краде, но не са сигурни, че трябва да го издадат на възрастните. В случая е много важна реакцията от страна на учителите и от страна на цялото училище. Тоест, да се открие причината, а не да се накаже поведението. Номера децата не си правят, точно обратното – изправят се срещу проблемите и си помагат един на друг. Това е групата на пиратите.
Имат ли прототипи тези образи?
Почти всички герои от книгата – както петокласниците, така и възрастните, си имат прототипи. Участие взимат както мои съученици от едно време, така и разнообразни приятели, та дори и майка ми. Забавна ситуация се получи, когато Неда Малчева, нашата илюстраторка, започна да рисува портретите. Описанията, които съм дала, почти не включват чертите на героите, но въпреки това „кака Ади“ (треньорката на Пират, Дария Иванцова) доста си прилича с рисунката; а Светли е дотам копие на истинския Светли, че той си го сложи за аватар във фейса.
Кои са детските книги, с които ти си израснала?
По една или друга причина, така и не хванах братя Мормареви и те не бяха част от детските ми четива. „Патиланско царство“ без съмнение е четена и препрочитана неведнъж. Астрид Линдгрен е класическата любимка. Харесвах и Ерих Кестнер, макар че той беше… по-сериозен, съвсем като книга за големи. Една от първите ми и най-любими „лично мои“ книги беше „Фердо Мравката“. И после идва ред на всевъзможни шантави и шарени книжки от поредицата на библиотека „Смехурко“: „Пет отвлечени монаха“, „Горе ръцете или Враг №1“, „Флорентина“, „Фридолин“, „Смоговци“… Признавам, че съм еклектичен читател от малка – наравно с всички тях и с равна сериозност съм чела книги за „големи“ и не съм правила особена разлика. „Гробищен свят“ на Саймък съм прочела на осем, някъде пак около тази възраст – „Какавидите“ на Джон Уиндъм и „Денят на трифидите“. Чудесно си пасваха с дакела Фридолин и се надявам да са ме научили че, както Паоло Бачигалупи казва, книгите за деца трябва да са същите като тези за възрастни, просто малко по-ясни.
Разговора води: Людмила Еленкова
