Начало / Интервюта / „Лицата на Филипините“ показва хора с колониален манталитет

„Лицата на Филипините“ показва хора с колониален манталитет

Наталия Бояджиева е сладкодумен разказвач, опитен журналист и заклет пътешественик. Нейната книга „Лицата на Филипините“ привлича заради дестинацията и искреността, с която са описани едни колкото красиви, толкова и трудни за живеене места – Филипинските острови. Изумително е какво същестуване водят хора на другия край на света, съвсем доскоро. Впечатленията на Наталия обхващат годините между 2014 и 2016, а на моменти тя сякаш ни връща векове назад.

IMG_20180605_161609

Разкажете ни първо, защо отидохте във Филипините?

Съпругът ми получи предложение за работа в Китай, където живяхме три години. Завърнахме се и последва ново предложение, за Филипините. Вече бяхме решили, че Китай е светъл лъч в нашия живот, така че много се зарадвахме на тази възможност – да опознаем друга, толкова далечна и екзотична за нас страна. Така се озовахме в Субик, на остров Лусон, това е крайбрежен град, и там останахме две години.

Вие сте от Варна, също крайбрежен град, но Азия е различна от Балканите. С какви очаквания тръгнахте и оправдаха ли се те?

Тръгнах с впечатленията си от Китай, защото наивно смятах, че щом отивам в Азия, значи ще има прилики между тях, като азиатски страни. Оказа се, че не е така. Между Китай и Филипините стои невъзможна за прескачане стена. Те са два отделни свята и докато в Китай лесно намерих приятели, които се надявам да са ми останали за цял живот, във Филипините нещата стоят по съвсем друг начин. Очакванията ми не се оправдаха и поне в началото изпитах известни разочарования, но тези емоции бързо отстъпиха място на хора светли и с чисти сърца, те изместиха огорченията на заден план.213361_b

Книгата ви е озаглавена „Лицата на Филипините“, да разбираме ли, че тя не е просто пътепис, а по-скоро етнографско проучване?

Да, жанрът й е трудно да се определи, книгата има елементи и на пътепис, и на дневник, и на поредица журналистически репортажи. Хората бяха най-важни за мен, разбира се, техните страсти, желания, борба за живот, това ме интересуваше живо. На моменти подходът ми е като на антрополог, в други случаи пристъпвах към тях като приятел, и наистина, скъп спомен, освен сувенирите от абаносово дърво, са приятелствата, които ми останаха от Филипините завинаги.

11150225_955715881113436_7120443544053687625_n

Когато ви поканих в радио „Хеликон“, все си повтарях известния стих на Вапцаров за „онзи див копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста…“ Радвам се, че сте го използвали като мото на една от главите, но вътре не залагате на романтиката. Защо?

Цитирах Вапцаров, не само защото ми е любим поет, а и за да подчертая контраста – тази част от неговото стихотворение „Писмо“ е именно нашата представа за Филипините като за екзотична страна, където освен палми, море, слънце и романтика, друго няма. Аз също бях с подобна представа, докато не се сблъсках със стена от омраза, която срещнах сред група жени. Разбира се, избягвам да обобщавам, не мога да кажа, че това се отнася до целия филипински народ, а само до определени среди, с които общувах. За разлика от китайците, чиято дружелюбност не се промени през цялото време на моето пребиваване, във Филипините видях хора с типичен колониален манталитет, за който говори д-р Хосе Ризал – техният национален герой. Ризал е човекът, повел народа си за освобождение от испанско робство, под което те са били четири века и един век под властта на САЩ. Белите господари са оставили такива следи в душите им, че и днес филипинците се отнасят към тях с подозрение, угоднически, раболепно и с постоянната мисъл, какво могат да измъкнат, или да спечелят от белия човек. Докато в Китай никога не се сблъсках с думата „раса“, във Филипините всекидневно ми припомняха от коя раса съм. А бяла жена рядко се появява по техните земи и на местните жени им е трудно да преглътнат такова присъствие. Бели мъже има, това са американските пенсионери, отишли да преживеят на топло и евтино старините си. Но бели жени просто няма и в мое лице те виждаха враг. От една страна, с какво право съм се родила с привилегията да имам бяла кожа, защото те цял живот използват избелваща козметика, но не избеляват, а на мен ми е дадена като подарък. От друга страна виждаха в мое лице вид конкуренция, въпреки че аз бях там със съпруга си.

Предлагате ни откровена гледна точка, за което ви благодаря. Има още примери във вашата книга с подобен дух. Току – що  отворих на главата „Самобичуване“. Какво представлява то?

Един изключително варварски обичай, отричан от католическата църква. В интернет ще прочетете, че 80 % от филипинците са католици, 5% мюсюлмани, останалите са от други религии, или атеисти. В действителност нещата не стоят така. Църкви има достатъчно построени, някои филипинци ходят от време на време на църква, но в никакъв случай не може да се каже, че те са католици. Те са езичници по душа и в сърцето си. Наложените им от испанците католически обичаи, норми и религия, формално те са приели, колкото да ги оставят на мира. В противен случай съпротивата срещу по-силния враг може да им струва живота. И хората са се примирили, но примирението не означава приемане. В желанието си да се покажат по католици от папата, някои филипинци стигат до екстремни демонстрации, каквото е самобичуването. Случва се по Великден и разбрах че в още испаноезични страни от Южна Америка, съществува този ритуал. Във Филипините той ревностно се спазва всяка година и с известна гордост. Какво представлява ли?

DSC04336

Мъже, облечени в тъмночервени плащеници, покриват лицата си с кърпи. Човекът не вижда къде върви и трябва да бъде воден с въженце от друг пред него. Този мъченик с плащеницата, носи на рамото си огромен дървен кръст, буквално гигантски, по-голям от собствения му ръст и много тежък, който той влачи с километри. Както се изрази един приятел, Паоло – мъченията на тези самобичуващи се, далеч надхвърлят мъченията на Исус.

Има друга група, които държат в ръцете си бичове с метални накрайници, и с тях удрят голите си гърбове. Мъжете са голи до кръста, надолу панталоните им са увити с въжета, пак с някакъв символен смисъл. И те удрят непрестанно гърбовете си, които отдавна са се превърнали в кървава пихтиеста маса. Това продължава с часове, понякога цял ден. От страшните болки някои припадат, другите, които вървят покрай тях ги свестяват. Приятели, познати, дори съвсем непознати им дават вода…Може да си представите, между 40 и 50 градуса е през април! Та в най-голямата жега тези хора вървят, изтезавайки телата си почти до смърт. Има и такива, които наистина ги приковават на кръст и те висят там с гвоздеи в ръцете. Аз исках да заснема това шествие и да го покажа на българските читатели, като през цялото време питах – защо го правят? Получих най-различни отговори, едни казваха – дал съм обет, че ако ми се случи нещо хубаво, ще се самобичувам в знак на благодарност към Бог. Други – правя го, защото е традиция в моето семейство от поколения, трети – моля се да оздравеят мой брат, майка, сестра, затова се самобичувам. Разбира се, има и филипинци, които са против обичая, те смятат, че тази каскада е лудост, и показва гордост и суета.

5

Интересно ми е бижуто на шията ви. Символизира ли нещо ?

Това, което изглежда като бижу, всъщност е смъртоносно оръжие. Открих го във високата част на Кордилера, където живее племето ифугао. Там са ловците на глави, а още по-високо, както ми казаха мои приятели филипинци, съществуват и човекоядци. До тях не стигнах, но от ифугао взех тази интересна кама, тя е малка по размер, може би около 6 см. Канията е от абанос, острието е много твърдо и предимно жените от племето си носят такава висулка на врата. Именно жените знаят къде да намерят онези точки от човешкото тяло, където едно убождане с малката кама може да причини смърт на техния враг. Така те могат да се движат необезпокоявани в планината.

IMG_20180603_125114Голяма ли е разликата между столицата Манила и останалата част на страната?

Населението на Манила наброява около 15 милиона души. Центърът е красив, както във всяка столица, има т.нар. вътрешен град – Интрамурос, който е строен от филипинците преди векове за техните бели господари. Сградите са солидни, масивни, издържали са и до днес. Те са представителни, има много църкви, там е Манилската катедрала. Извън Интрамурос започва типичната мизерия, която е преобладаваща, и вече в предградията са колибите на най-бедните хора, направени буквално от картон, с покриви от палмови листа и при всеки тайфун милиони филипинци остават бездомни. Природните катаклизми са често явление по тези земи и тогава заради тайфуни, вулкани или земетресения се евакуират големи маси хора.

Знаете ли, че по времето когато вие сте били във Филипините, на български излезе „Просветените“, роман от техен автор – Мигел Сихуко. Какво е отношението там към книгите изобщо, към хората на словото – писатели, журналисти?

Не знаех за този филипински писател, но се съмнявам, че и моите познати филипинци са чували за него. За съжаление, сблъсках се и със стена от неуважение към книгата и с нежелание да се чете. Моя приятелка – лекарка – ми каза, че не е чела нищо друго в живота си, освен учебници. Много се натъжих от тази огромна загуба в живота на един човек, при това високо образован. Положих усилия да я убедя, че четенето добавя още животи към нашия и ѝ подарих някои класически книги на английски. Оскар Уайлд, Джейн Остин и други западни автори. В книжарниците почти всички книги са на английски, на тагалог почти няма книги. Тагалог е език, говорен в една област, изкуствено обявен за национален, за да се разбират сънародниците помежду си – известно е, че в страната се говорят 170 езика – различни езици, не диалекти. Не навсякъде обаче филипинците приемат да го говорят. Например на остров Себу местните говорят и учат в училище себуано.

Та да се върнем на д-р Агнес. Тя прочете подарените книги и ме попита как мисля, хората от коя раса пишат най-добре. Въпрос – клопка. Честно отговорих, че в университета съм изучавала само европейски и северноамерикански писатели. Тогава тя реши, че това е забавление за бели – те пишат, те си и четат написаното; и отказа да чете повече художествена литература. Моят просветителски опит претърпя крах…

DSC00234

В едно високопланинско село на ифугао видях с ужас окачено табло със снимки на наемни убийци на журналисти – местни и чуждестранни, обявени за издирване. Това беше преди Дутерте да стане президент; той започна работа с твърдото намерение да изкорени престъпността и взе железни мерки срещу наркопласьорите. Докъде е стигнала тази негова борба, не знам, дали тези убийци са открити и заловени… Надявам се, всички бихме желали перото да победи куршума.

Разговора води: Людмила Еленкова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *