Лира Литературно-рекламна Агенция
Елица Матеева, „Хеликон-Варна“
Дебютният роман на Рене Карабаш „Остайница“ е пътешествие в света на любовта, пораждаща въпроси, радост, тъга, страдание и тежест, ако се случва в патриахално албанско общество, за което е в сила Кануна.
Кануна е съвкупност от архаични албански закони, които изглеждат невероятни за съвремието ни, но там, където властват кръвните отмъщения, хората действат според спецификата на регионалния императив.
Остайници – така се назовават девици, дали клетва по Кануна, придобили статут да живеят като мъж и глава на семейство, в патриахални общества в Северна Албания, Косово, Македония, Сърбия, Черна гора, Хърватска, Босна…
Бекия е Остайница, тя е една от малкото живи клетвени девици, която бавно и трудно се завръща към себе си и най-съкровеното в живота – любовта. Някога Бекия е имала приятелка на име Дана, някога Бекия е трябвало да бъде дадена на мъж. Някога Сале и Бекия живеели заедно като брат и сестра. Журналистка записва историята на Бекия, която звучи като дъжд с гръмотевици. Думите на Бекия са плътни, режат въображението като нож. В тях спомените за родителите, за детството, за родното място придобиват цвета на грехопадение.
В „Остайница“ спомените се пресичат от писмата на Сале, който е напуснал дома. В тях братът на Бекия търси прошка, търси прегръдка, търси Бекия преди тя да се превърне в другост. Сале е открил Дана и иска да помогне на Бекия и Дана, защото между момичетата някога неназовимото усещане за вечност, сътворено в миг се е случило, но ревността е погубила вечността.
Бекия преодолява миналото и се озовава в София при Сале, за да се види с Дана и точно тогава тя е хоспитализирана заради изключително рядък медицински феномен – след операция в тялото на Бекия са открити останки от полуоформен близнак, който живее в Бекия от момента на раждането й.
Романът на Рене Карабаш (Ирена Иванова) по подобие на стихосбирката й „Хълбоци и пеперуди“, е наситен с еротика и водопад от крайни емоции. „Остайница“ е експресивна и разтърсваща изповед за неизмеримото в любовта, за неназовимото. Словото на Рене Карабаш оставя ярка следа, то е като играта й в филма „Без бог“ ( отличена с нагрди от фестивалите в Локарно, Сараево и Стокхолм) – естествено, извиращо от дълбокото, от различното. В „Остайница“ небето целува земята, докато една дъщеря иска да бъде син и избира живота пред смъртта.
